Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Петнадесетгодишният младеж бе отпътувал от Константинопол преди няколко дни, следвайки съвета на баща си да завърши образованието си на Запад. Обучението в „Робърт Колидж“ бе добро, но Калуст все още изпитваше трудности с френския и английския. Щом Вахан искаше синът му да владее до съвършенство двата езика, за да успее в живота, какво по-подходящо място да ги научи от земите, където се говореха?

— Мосю Саркисян? — заговори го един мъж с цилиндър, когато пасажерът слезе на кея на Старото пристанище. — Добре дошли във Франция! — поздрави непознатият, като свали цилиндъра си и протегна ръка. — Аз съм Пиер Маршан — работя за Османската имперска банка тук, в Марсилия. Къде е багажът ви?

Калуст посочи с палец носачите, които го следваха — две момчета от екипажа мъкнеха три куфара, два от които големи. Маршан заведе новодошлия до каретата и след като подредиха багажа, напуснаха пристанището по оживената улица „Ла Канебиер“ и стигнаха до апартамента в Реформаторския квартал. Каретата спря на една тиха уличка и пътниците слязоха. Следвайки жеста на французина, младият арменец мина през открехнатата портална врата на една сграда и стигна до апартамент в сутерена. Като влязоха, момчето забеляза, че помещенията са малки в сравнение с къщите, където бе живял в Трабзон и Скутари, но мястото имаше особена атмосфера.

— Тук ли ще отседна?

— Надявам се да ви хареса — отвърна домакинът. — Наех тази къща по нареждане на нашия търговски представител в Константинопол, с когото вашият баща е разговарял. Поискаха апартамент с je ne sais quoi de charme [13]и… воала!

Калуст прехапа устни, без да е наясно дали му харесва, или не.

— Хм, не е зле.

Маршан изръкопляска.

— Ах, браво! Знаех си, че ще ви хареса! Очарователен е, нали? — Хвърли поглед към кухнята, където за миг съзря преминаващ силует. — Мадам Динан? Мадмоазел Дюпре?

— Да? — отговориха два женски гласа в нестроен хор.

Новодошлият проследи погледа на французина и на дневната светлина от прозореца в кухнята забеляза две женски фигури на прага. Те се приближиха до входа на жилището, където стояха двамата мъже — жена на средна възраст с розово лице и престилка и девойка в синя рокля, с чуплива кестенява коса и големи кристалнозелени очи. По-възрастната беше около четиридесетгодишна яка френска селянка, но вниманието на Калуст бе привлечено от девойката. Имаше приветливо лице — ни красива, ни грозна, и изглеждаше на осемнадесет.

Маршан ги представи, Калуст свали червения фес с думите bonsoir madame, bonsoir mademoiselle [14], те направиха лек поклон, едва-едва сгъвайки колене, към който момичето добави и срамежлива усмивка.

— Мадам Динан ще се грижи за домакинството — обясни французинът, посочвайки румената госпожа. — Тя ще чисти апартамента, ще пере, ще пазарува и ще приготвя храната. — Сетне се обърна към момичето. — Мадмоазел Дюпре ще се заеме с вашето обучение. Ще ви дава уроци по френска история и литература и ще ви помогне да усъвършенствате френския си, което, вярвам, е и целта на посещението ви. — Замълча за момент, сякаш нямаше какво друго да добави. — Мисля, че това е всичко от мен. Има ли нещо друго, с което мога да съм полезен?

— Не се сещам.

С жест на човек, който цени времето си, домакинът му подаде някаква бележка.

— Това е адресът ми — каза той. — Сетне сложи цилиндъра си и се приготви да тръгва. — Службата ми се намира тук наблизо, до Café Radieuse . — Протегна ръка за довиждане. — Ако се нуждаете от мен, знаете къде да ме намерите. Ще бъда на ваше разположение, мосю.

Маршан докосна цилиндъра си за сбогом и си тръгна, оставяйки младия арменец сам с двете жени. За разлика от турските мюсюлмани, като християнин Калуст бе свикнал да живее под един покрив с противоположния пол, но за пръв път се намираше затворен в една къща с две непознати жени, без друг мъж наблизо. Подобна ситуация бе немислима в страната, от която идваше, особено за младеж, навлизащ в пубертета, сблъскващ се с истините от живота. Все пак бе дошъл във Франция, където на порядките се гледаше далеч по-свободно. Трябваше да ги приеме нормално.

Така и стори.

— Ще бъдете ли така добри да ми покажете стаята ми?

Макар ученето обикновено да се счита за трудно занимание, Калуст винаги го приемаше повече като игра. Въпреки това в Марсилия това забавно понятие за образование премина може би малко отвъд границите на разумното и ако въобще нещо по време на престоя в този смущаващ град би могло да се нарече академично, то това бе откриването на сетивата в най-голямата им дълбочина.