Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Не ме разбирай погрешно — поправи го турчинът. — Монетата е сребърна, несъмнено, затова си струва дори само заради среброто, от което е направена. Това е сигурно.

Усмивка, макар и бегла, отново озари лицето на клиента; тази вехтория все пак не е безполезна! Може да не бе съкровището от Златния рог, но все нещо щеше да спечели. В сърцето му се прокрадна надежда.

— Колко?

Старият се почеса по носа, докато обмисляше въпроса.

— Десет шилинга.

При тези думи Калуст присви очи.

— Не знаех, че среброто е толкова евтино…

Търговецът не успя да прикрие наченките на усмивка, която разцъфна върху тънките му устни.

— Да, вероятно си прав — призна той. — Добре, двадесет.

Ученикът обмисли предложението. Това бе четири пъти повече от сумата, която бе платил за тази вехтория. Бе похарчил една меджидия, а щеше да спечели четири. Баща му щеше да се впечатли от сделката! Изкуши се да приеме, но хвърли поглед към тетрадрахмата, която търговецът бе изложил на витрината, и се поколеба. Щом онази монета струва осем златни лири, защо една декадрахма ще струва само двадесет шилинга? Вярно, че паричката в магазина бе от Милет, а неговата от Сиракуза… Но, по дяволите, как е възможно в стойността на две толкова подобни монети да има такава разлика?

— Не я давам за по-малко от… две златни лири!

Цената, която Калуст хвърли на масата, смая стария турчин.

— Две златни лири?! — възкликна търговецът. Очите му сякаш всеки момент щяха да изскочат. — Дума да не става! Невъзможно! Тази вехтория не струва толкова! Забрави!

— Приемате или се отказвате?

— Отказвам! — отвърна мъжът, без да се колебае. — И през ум не ми е минавало да дам цяло състояние за подобна глупост!

Къде се е чуло и видяло една нищо и никаква декадрахма да струва две златни лири? Аз да не съм Османската банка?!

Младият арменец се поколеба. Бе отишъл твърде далеч. Да отстъпи или да държи на своето? Ако си тръгне, без да осъществи продажбата, губи чудесна възможност да умножи похарчената меджидия. Разумът му казваше да отстъпи, но сърцето упорстваше. Тази сребърна монета може и да не бе много ценна, но беше красива, а това му стигаше.

— Много добре — реши той и се отправи към вратата, докато прибираше монетата в джоба си. — Тогава довиждане!

Когато вече бе по средата на улицата, усети силует зад себе си и се обърна да провери какво става. Старият турски търговец го бе последвал.

— Ех, момче! — възкликна мъжът, задъхан. — Не си от лесните. Ще ти дам петдесет шилинга.

Калуст вдигна показалец.

— Една златна лира — заяви той. — Най-малко.

— Но това са много пари! — възрази търговецът. — Аз да не съм султанът? Една декадрахма не е като тетрадрахма! Прояви разум!

— Една златна лира.

Мъжът пъхна ръка в джоба си.

— В името на Аллах, ти си луд!

— Това е цената ми.

Старецът изсумтя.

— Злоупотребяваш с един възрастен човек! — процеди през зъби. — Но… понеже си ми симпатичен, ще ти дам седемдесет шилинга.

Арменецът махна с ръка.

— Довиждане.

Обърна се и понечи да тръгне, но на втората крачка усети как ръката на турчина го сграбчва за рамото.

— Добре, момче — предаде се търговецът с унило изражение. — Печелиш. Ела с мен в магазина и ще ти дам проклетата златна лира!

Една златна лира!

Кой би казал, че той, едва дванадесетгодишен, ще успее да измъкне цяло състояние от опитен търговец? И то само срещу една меджидия! Срещу монета на стойност пет шилинга той бе спечелил цяла златна лира! Добра сделка, нали? Бе сторил чудото на умножаването на парите! Ах, баща му ще се гордее с него!

Когато се прибра у дома в късния следобед, на Калуст му се искаше да изтича при баща си, за да покаже златната лира, която бе спечелил от старата монета, която той така презираше. Но се сдържа и последва нормалния ход на деня. След като подреди стаята си, слезе в салона, за да съзерцава платноходките и параходите, които пресичаха Босфора.

Когато баща му влезе, той скочи на крака в обичайната си поза като на страж, в очакване на нарежданията му.

— Да вечеряме.

Седна около масата с родителите си и зачака прислужниците да сервират храната. Вахан и Верон размениха няколко думи по повод приема, който даваха идната неделя. Ставаше въпрос за обикновено планиране, тъй като същинската работа щеше да бъде възложена на двамата готвачи, тримата портиери и легиона слуги, от които голямата къща гъмжеше. Бяха поканени дипломати и важни членове на арменската общност, много от които вече бяха потвърдили присъствието си, поради което бе нужно да се обсъди събитието.