Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Успешната продажба на монетата тласна младия арменец по пътя, който той усещаше, че трябва да поеме. Затова продължи с разходките до Капалъ чарши всеки четвъртък, вече с благословията на родителите си, които бяха наредили на каведжи да го придружава и да го пази от ордите турци, избягали от клането в България и превърнали се в просяци по улиците, защото някои от тях бяха доста опасни. На Капалъ чарши обаче сигурността бе гарантирана и улицата на килимите се превърна в редовно място за посещения на младия клиент поради нарастващия му интерес към това традиционно за Ориента изкуство. Въпреки това той не се отказа съвсем от нумизматиката.

Известно време избягваше дюкяна, където бе продал декадрахмата от Сиракуза, тъй като чувстваше необяснимо разочарование. Забеляза, че му бе трудно да се разделя с красиви произведения на изкуството, макар и да сключваше отлична сделка, освен ако в замяна не се сдобие с нещо по-добро. Само че трудно щеше да намери по-добро от монета на стойност една златна лира.

След месец преодоля резервите си и реши да посети дюкянчето за монети на бижутерската улица. Старият турчин го посрещна с широка усмивка и дори му предложи кафе, разтапяйки се от вежливост; ученикът никога не го бе виждал толкова благ и мил.

— Да не си открил друга монета като тази, която ми продаде, моето момче? — попита старецът след куп любезности. — Ако намериш, знаеш къде съм.

Всъщност това не беше обикновено посещение от учтивост. На Калуст му беше мъчно за декадрахмата, с която се бе разделил, и искаше да я види още веднъж. Нямаше намерение обаче да показва слабостта си, затова не спомена нищо по въпроса, а просто помоли да разгледа отново екземплярите в магазинчето. Огледа монетите една по една, без да бърза, сякаш и най-незначителната сред тях бе уникално бижу, докато стигна до стъклената витрина, където бяха изложени най-ценните монети от гръцко сребро. Там се намираше тетрадрахмата от Милет с цената, отбелязана отдолу — десет златни лири. До нея, също на видно място, бе поставена декадрахмата от Сиракуза и цената ѝ.

Двадесет златни лири.

Калуст замръзна на мястото си; съзнанието му отказваше да възприеме онова, което очите му виждаха. Не, там не пишеше двадесет златни лири, а две. Поне така си каза във вътрешния монолог, който проведе в този миг. Бе видял нула, която не съществуваше. Невъзможно. Затвори очи и пак ги отвори, убеден, че оптичната илюзия вече се е разсеяла.

Двадесет.

Нула си стоеше на мястото. Двойка и нула. Нямаше съмнение. Двадесет. Наистина пишеше двадесет. Смаяно, момчето се обърна и се взря в търговеца със заинтригувано изражение.

— Двадесет златни лири?

Старият турчин се усмихна любезно, макар че умореният му поглед прикри онова, което приличаше на сянка на злорадство.

— Нищо лично, момче — отвърна той. — Просто добра сделка. Всъщност отлична! — Посочи монетата. — Декадрахмата от Сиракуза е изсечена в чест на победата на Сиракуза над Атина но време на Пелопонеските войни. Знаеш ли на колко години е тази монета? На почти две хиляди и петстотин години! Струва двойно повече от една тетрадрахма от Милет! Отлична сделка, наистина!

Без да продума, с парещо от гняв лице, Калуст се завъртя на пети и излезе от магазина. Знаеше, че не може да се оплаква.

Нима самият той не бе заблудил гръцкото момче, което бе намерило монетата на дъното на морето? Измамникът бе измамен; тогава научи, че беше по-лесно да нанесеш удара, отколкото да станеш негова жертва.

Но това не бе най-важният урок. Случката го накара преди всичко да разбере, че в бизнеса, както и в живота, да знаеш, преди да предприемеш нещо, беше от първостепенно значение. Той знаеше нещо, което гръцкото момче не знаеше, и това му даде възможност да сключи добра сделка. Старият турчин имаше информация за неща, които Калуст не знаеше, и именно затова изпусна още по-добра сделка. Всъщност, осъзна той с неприкрита тъга, знанието е власт.

Никой не струва повече

от своята амбиция

БЛЕДАТА СВЕТЛИНА НА СЛЕДОБЕДА обагряше в тъмножълти тонове стръмните квартали на Марсилия; къщите се отразяваха с накъсана симетрия във водното огледало на Средиземно море, а слънчевите лъчи, галещи морето, разпръскваха хиляди светлинки като дълъг коридор от искри, които пламваха и изгасваха в ритъма на леките вълни.

Облегнал лакти на парапета, Калуст Саркисян наблюдаваше града, докато корабът тихо се плъзгаше към Старото пристанище. Пасажерът бе запленен от гледката, която се разкриваше пред него, докато приближаваха брега, и особено от силуета на катедралата Нотр Дам дьо ла Гард , извисяваща се над града като фар, покорил света под себе си. Калуст за пръв път напускаше пределите на Османската империя. Той пристигаше в страна, управлявана от християни, и установи, че град, в който кулите не бяха минарета, а камбанарии, наистина изглеждаше различно.