Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Ще дойдат ли турци? — попита майка му.

— Салим бей и двама паши.

Верон отвори широко очи.

— Ах! — изхленчи тя. — Трудно е с мохамеданите! Винаги оставят жените си в харема и има повече господа, отколкото дами. Пълна скука…

— Какво да се прави…

— Ами Берберян? Дали ще доведат децата?

— Мисля, че не.

— Жалко.

— Защо?

Верон хвърли поглед към Калуст. Момчето, като добро дете, се задоволяваше да мълчи и да яде храната в чинията си.

— Дъщеря им ще е добра партия за него.

Баща му се разсмя.

— Списъкът с кандидат-годеници за Нунуфар е безкраен, жено! — възкликна той. — Освен това казват, че вече е обещана на някакъв братовчед. Мисля, че няма да имаме късмет…

Разговорът ce проточи монотонно и чак в края на вечерята, когато прислужниците донесоха баклави за десерт, Вахан се обърна към сина си.

— Как беше в училище?

— Всичко е наред, господине. Сутринта имахме френски, а после три часа физкултура. Само че днес не ходих в библиотеката.

Това признание изненада родителите, които заинтригувано се взряха в Калуст.

— Така ли? — учуди се Вахан. — И какво прави през цялото това време?

— Отидох до Капалъ чарши .

Новината предизвика истинско удивление.

— Какво?!

Изумени, двамата спряха да се хранят и впиха ужасените си погледи в момчето, а Калуст, в опит да изпревари бурята, която надвисваше, съдейки по взиращите се в него смаяни лица, бързо пъхна ръка под масата и бръкна в джоба си.

— Спомняте ли си, господине, че похарчих меджидията, която ми дадохте, за една старинна монета? — попита той. Измъкна ръка изпод масата и показа златна паричка. — Спечелих това срещу онази глупава вехтория.

— Ти… Ходил си до пазара? — ядоса се баща му, пренебрегвайки монетата. — Луд ли си? Имаш ли представа какви опасности дебнат из улиците на Константинопол? Знаеш ли, че са пълни със страшни бегълци, които разсипват града?

— Знам как да ги избягвам, господине.

— И как така знаеш да ги избягваш? Това са хора, които са клали християни, сине! Те нямат милост, те са…

Калуст постави монетата пред баща си.

— Погледнете.

Вахан се наведе напред и присви очи, опитвайки се да разбере каква е монетата, която синът му му показва.

— Какво е това?

Ех, славен момент, помисли си Калуст, като едва сдържаше вълнението си и желанието да заподскача на стола си. Сега щеше да го впечатли.

— Една златна лира.

Постижението на момчето, особено имайки предвид крехката му възраст, логично накара баща му да се гордее с него.

— В крайна сметка не всеки ден една меджидия се превръща в златна лира! — похвали се Вахан на гостите си, които пристигнаха в неделя, след като им разказа историята с интригуващи подробности. — Момчето ще стигне далеч. — И веднага добави. — Пък и куражлия, а? Скита по улиците, за да прави бизнес!

Това бе голям напредък, защото след инвестицията на петте шилинга Калуст си бе спечелил репутация на „разсипник“ и „разглезено детенце“. Затова се зарадва на триумфа и гордостта, които финансовият му подвиг бе пробудил у семейството. Е, не е ли велик търговец? Насладата от изгодната сделка се просмука в кожата му, или може би просто бе в кръвта му, и продажбата на декадрахмата само стана поводът, изкарал на бял свят вроденото му удоволствие от изгодните сделки.

Истината бе, че започна редовно да претърсва кутиите с монети, които гръцките момчета продаваха на кея в Скутари, макар че така и не откри нищо толкова ценно. Но това нямаше да го спре, каза си той. Ако бе научил нещо, то бе, че светът е пълен с големи сделки, които чакат да бъдат сключени. Просто трябваше да се научи да има очи за тях и да не спира да подхранва естетическите си възприятия, а после да бере плодовете от това.

Започна да търси нови възможности и трябва да отбележим, че бързо разбра, че в килимите — стария бизнес на баща му — има голям потенциал. Затова започна внимателно да изучава платовете в опити да разбере кои бяха наистина ценни и защо. При един разговор с баща си по въпроса с известна изненада откри, че употребяваните килими са по-ценни от новите, което на пръв поглед противоречеше на всякаква логика.

— Килимите са като хубаво бордо — обясни Вахан с чаша френско червено вино в ръка. — Колкото по-старо, толкова по-добро. Килимите достигат най-висока стойност след осем години на употреба. Именно тя им придава souplesse [12] , съвършена мекота, както и хармоничното избледняване на цветовете в десена.

Калуст осъзна, че бизнесът не е единственото, което го вдъхновяваше. Харесваше хармонията, естетиката в нещата. И изкуството. Ах, изкуството! А неговата истинска мечта бе да съчетае тези две страни на същността си. Изкуство и бизнес. Ето за това копнееше! Нима можеше да бъде ценител при такава огромна амбиция?