Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Дай на мен — каза гръцкото момче. — Имам безотказен метод.

Калуст му я подаде и продавачът извади джобно ножче. Започна да стърже монетата с острието, докато част от калта падна, разкривайки половината от едната страна. Арменското момче отново взе монетата и разгледа изображението и буквите, изсечени в нея.

Тетрадрахма от Милет.

Когато осъзна какво държи в ръцете си, сърцето на Калуст подскочи. Беше открил една тетрадрахма! Нима бе възможно? Отново се взря в чистата страна и първоначалното му впечатление се потвърди. Развълнуван, той преустанови огледа и си пое дълбоко дъх. Сетне, с най-голямото самообладание, на което бе способен, Калуст се взря в събеседника си, готов да започне преговорите.

— Колко искаш за нея?

Гъркът го погледна в очите, опитвайки се да отгатне какво се върти в главата на клиента му. Бе забелязал вълнението, което арменското момче не бе успяло да прикрие, зървайки откритата част на монетата, и заключи, че може да му плати добре за нея.

— Двадесет шилинга.

По лицето на Калуст премина сянка на разочарование. Знаеше, че тази цена бе много по-ниска от истинската стойност на монетата, но всъщност той нямаше толкова пари.

— Да не си луд? — престори се на възмутен той. — Това струва… един шилинг.

Всъщност гъркът възнамеряваше да поиска точно толкова за мръсната ръждясала вехтория. Но предвид реакцията на клиента си, която преди малко бе забелязал, реши, че може да изкара повече.

— Петнадесет.

— Два.

— Десет.

— Три.

Гъркът се поколеба. Само преди няколко часа три шилинга щяха да му се сторят много повече от парите, които си бе представял, че ще спечели от това старо парче метал. Дали да не се съгласи?

— Десет шилинга — заяви той. — Няма да сваля повече. Монетата е по-скъпа.

Калуст знаеше, че е прав. Много по-скъпа от десет шилинга. Проблемът бе, че не разполагаше с толкова пари. Напълно отчаян, той пъхна ръка в джоба си и извади меджидията, която баща му му бе дал; може би парите щяха да изострят алчността на продавача.

— Една меджидия е най-голямата сума, която мога да ти дам — каза той, като обърна джобовете си, за да докаже, че наистина са празни. — Нямам повече. — Хвърли пренебрежителен поглед към монетата с надеждата, че така ще я накара да изглежда по-малко ценна. — Една меджидия е равна на пет шилинга — добра цена за това парче старо желязо.

Гъркът обмисли предложението. Клиентът наистина нямаше повече пари, затова реши да не настоява. По-добре да вземе петте шилинга — много повече, отколкото би могъл да иска за подобна вехтория, отколкото да остане с празни ръце.

— Разбрахме се.

Когато след няколко минути Калуст се прибра вкъщи, едва сдържаше вълнението си. Нарушавайки етикета, според който можеше да се обърне към баща си само когато той го заговори пръв, Калуст взе стъпалата през две и забърза към кабинета.

— Сключих сделка! — обяви той с глас, изпълнен с въодушевление. — Добра сделка!

Баща му, който дремеше на дивана, се събуди от шума. Надигна глава и погледна към вратата, все още сънен, с едно затворено око, а другото едва гледаше.

— Какво? — попита той с пресипнал от съня глас. — Какво става?

Осъзнавайки, че е прекъснал следобедната дрямка на баща си и че той го пита нещо, момчето се спря. Най-после се успокои и покорно наведе глава.

— Простете, господине — покорно прошепна Калуст. — Аз просто… направих една сделка.

Вахан се протегна и седна на дивана.

— Сделка ли? Каква сделка?

Момчето пъхна ръка в джоба си и извади тетрадрахмата, с която току-що се бе сдобил на кея на Скутари.

— Купих тази стара монета. Струва много пари.

Баща му се нуждаеше от една дълга секунда, за да осмисли думите на сина си. Присви очи, опитвайки се да разбере какво държи в ръката си, и му направи знак да се приближи.

— Покажи ми това.

Калуст влезе с лека стъпка в кабинета, плъзна се по огромния персийски килим, отиде при баща си и му подаде монетата. Вахан я взе и внимателно я разгледа.

— Тетрадрахма от Милет, господине — обясни момчето. — Много е ценна.

Вахан огледа монетата отблизо и се взря в засъхналата кал по нея.

— Колко плати за това?

— Една меджидия, господине.

— Коя меджидия? Онази, която ти дадох?

— Да, господине.

Лицето на Вахан внезапно почервеня от гняв.

— Това не е никаква тетрадрахма, глупако! — извика той. — Това е глуподрахма! — Ядосан, той върна монетата на сина си, тикайки му я грубо в ръката. — Значи, си ми изхарчил меджидията за такава… простотия? Нямаш ли капчица акъл? Чувство за мярка? Пръснал си парите, които…