Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— За теб осем златни лири.

— Дума да не става.

— Шест!

Момчето вече беше на улицата, когато поклати глава, без да се обръща. Дори и с тази цена не можеше да помисли за преговори.

— Сбогом!

Още преди известно време Калуст бе забелязал няколко гръцки момчета, които, със започването на пролетта, разпъваха импровизирани сергии близо до кея на Скутари и продаваха разни неща. В началото не обръщаше внимание на уличната търговия, дори и само заради това, че минаваше късно оттам и бързаше да се прибере за частния си урок.

Онази сутрин обаче часовете бяха прекъснати от непредвидено събитие. Господин Спанудис — грък с добра репутация — се появи в „Робърт Колидж“ с ужасено лице, три български момичета и шепа бесни турци подире му. Развълнувано обясни, че трите са отвлечени от турците по време на кланетата в България и са доведени в Константинопол за робини. Като добър християнин, стремящ се да помага на нуждаещите се, Спанудис успял да подкупи един евнух от харема и да освободи момичетата. Проблемът бе, че собствениците едва не го хванали и тъй като училището било най-близкото християнско учреждение, четиримата дошли да се скрият тук.

Турците се приближиха опасно близо до „Робърт Колидж“ и мистър Уошбърн нареди на всички да се затворят в Хамлин Хол , като забрани да се доближават до прозорците, а двамата с господин Лонг слязоха долу, за да се изправят срещу гнева на преследвачите. Спокойно ги уведоми, че се намират в частен имот, и с императорски жест им заповяда да се оттеглят незабавно, иначе ще пусне кучетата. Отпорът на директора смути турците; бяха свикнали християните да треперят от страх пред тях, а не да ги гледат право в очите, и то с известна надменност. Освен това имаха чувството, че двамата чуждоземни гяури, макар и невъоръжени, бяха замесени от по-различно тесто от останалата пасмина в Османската империя и можеха да им създадат сериозни неприятности. Затова си тръгнаха.

Резултатът от всичко това бе, че след цялото вълнение през деня учебните занятия бяха преустановени и учениците, които не бяха на пансион, бяха изпратени вкъщи по-рано. Ето защо, като се върна от училище с парахода, Калуст, на когото му беше останало малко свободно време, хвърли поглед към сергиите на гръцките продавачи. Върху една съзря редица от тъмни монети. Любопитството му надделя и той реши да разгледа набързо. Взе монета в ръка и забеляза, че беше от десет куруша, излязла от обращение.

— Къде я намерихте? — заинтригуван попита той.

Гръцкият продавач — слабо момче, което тъкмо влизаше в пубертета, посочи към водния ръкав на Босфора.

— Там.

Калуст проследи ръката му, без да разбира. Дали имаше предвид константинополските къщи от другата страна на канала?

— Къде там? На чаршията ли?

Продавачът се разсмя.

— Да, на морската чаршия — отвърна иронично той. — На дъното на морето, къде другаде. Откакто времето се затопли, аз и приятелите ми се гмуркаме и търсим монети. Изглежда, през годините хората са хвърляли доста в морето. Истинска златна мина, не знаеше ли?

Думите на момчето му дойдоха като просветление. Разбира се, помисли си Калуст, че на дъното има монети! Тогава си спомни, че бе чел в учебниците си как при превземането на Константинопол от турците византийците християни, обсадени при Стамбул, хвърлили във водата всичките пари и злато, за да не ги заграби врагът. Морското дъно така заблестяло, че дори и днес каналът, който разделя Стамбул и Пера, се нарича Златния рог — името му идвало от златото, блещукащо в коритото на малкия проток на Мраморно море.

Ами ако византийските богатства още са си там? Вярно, че монетата от десет куруша е била изсечена от османците, поради което не би могла да е част от съкровището, изхвърлено в Златния рог. Но пък с всички тези водни течения какво пречи на една византийска монета да пресече Босфора и да се озове близо до Скутари? Щом параходът, на който се возеше към вкъщи, го правеше, защо не и част от онова богатство?

— Покажи ми монетите си — помоли Калуст, внезапно развълнуван. — Искам да ги видя всички.

Гъркът се изненада от тази молба, но извади дървена кутия и я сложи на земята до сергията. Калуст зарови ръце в морето от никелови, медни и бронзови монети и започна да ги изучава една по една. Забеляза, че бяха османски — някои на стотици години, други — по-нови.

По едно време обаче не можа да разпознае нито една от двете страни на една монета — толкова бе мръсна от засъхналата по нея тиня. Докато разглеждаше предишните, бе разбрал, че колкото по-трудно изтриеш мръсотията, толкова по-стара е монетата. А тази бе особено напластена с нечистотии, което можеше само да означава, че наистина бе много стара. Опита се да изчегърта калта с нокти, но мръсотията си остана там въпреки старанието му.