Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Тези изумителни картини зашеметиха Калуст и енергичният ритъм на тълпата, която изпълваше улиците на Константинопол, му подейства като най-силната ракия.

— Ах, какъв град!

Чаршията за подправки, закрито пространство в самото сърце на Стамбул, на пет минути пеша от Галата, представляваше огромна галерия, където се смесваха цветове и ухания, сред които надделяваше ароматът на шафран.

Откакто посети това необикновено място, Калуст започна да обожава сладкишите и особено разноцветните локуми, които продавачите излагаха без капка милост, раздвоен какво да прави с парите, които му бе дал баща му. Тук ли да похарчи своята меджидия, запита се той, докато прехвърляше сребърната монета в джоба на панталоните си. Или по-добре да я запази за нещо друго?

Реши да постъпи разумно и парите си останаха в джоба. Излезе от тунелчето и се изкачи по малките улички до Капалъ чарши . От безкрайното пространство, което се разкри пред него, дъхът му секна. Капалъ чарши беше град в самия град — търговски лабиринт с улици под куполен таван и търговци, които заговаряха хората, тълпящи се по цветните коридори.

— Хайде на лулите! — викаше някакъв глас. — Хубави лули!

— Сребро! Злато! Скъпоценни камъни! — надвикваше го друг. В нашия дюкян клиентът е султан!

Калуст обиколи Капалъ чарши , мина покрай сергии за бижута, дюкяни за обувки и кожени изделия и ресторанти, от които се носеше аромат на кебап; дори се промуши под краката на една камила, докато откри каквото търсеше: улицата на килимите. Оцени както подобава няколко модела от Персия, Афганистан и Южен Кавказ и си пожела да ги купи всичките. Внимателно, за да не го познаят, надникна в магазинчето на баща си с неговата прочута колекция на килими от Туркменистан. Започването на керосиновия бизнес бе изместило търговията с килими, макар и доходоносна, на заден план, що се отнася до финансите на семейството, но въпреки това бе приятно да види върволицата клиенти, които разглеждаха стоката.

Тъкмо когато щеше да си тръгва, без да е решил какво да прави със своята меджидия, на бижутерската улица забеляза витрина със стари монети. Гледката го хипнотизира. През колко ли ръце бяха минали тези пари? На какви ли драми и истории бяха станали неми свидетели? Дали са подрънквали в джобовете на разни бейове и паши? Кой ли султан е притежавал някоя от тях? Или пък убиец? Почувства желание да ги купи, но се въздържа. Искаше да похарчи разумно своята меджидия, и за това първо трябваше да проучи стоката.

— Я, какво става тук? — попита собственикът на дюкяна — стар турчин със засукана бяла брада и приветлива усмивка. — Арменче на пазар? — Подкани го с жест навътре. — Влизай, момче, влизай. Добре дошъл в скромното ми леговище. Искаш ли да разгледаш красивите монетки, които имам тук?

Поканата го изкушаваше и за малко да се поддаде, но в същия миг почувства, че времето напредва и може би е по-добре да се връща в училище.

— Колко е часът, ефенди?

Старият турчин се обърна и погледна големия часовник с махало, закачен на стената в магазина.

— Наближава пладне.

Когато отново завъртя глава към младия, но със сигурност заможен, съдейки по униформата с цветовете на „Робърт Колидж“, потенциален клиент, той вече се бе изпарил.

Калуст тичаше към училището.

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ СЕДМИЦИ КАЛУСТ РАЗВИ ЛЮБОВ КЪМ монетите. Всеки четвъртък след началото на часовете по физкултура той се измъкваше от „Робърт Колидж“ и прекосявайки половин Константинопол — първо с фуникулера, после пеша, отиваше да съзерцава нумизматичната колекция в антикварния магазин на Капалъ чарши .

Старият турчин със засуканата бяла брада бе свикнал да го вижда да се шляе по бижутерската улица; канеше го да влезе и търпеливо показваше на потенциалния си клиент мострите, изложени под стъклото на тезгяха, разказвайки му за всяка една поотделно. Беше убеден, че при интереса, който момчето проявяваше, посещенията му ще завършат с покупка.

— Това е стар екземпляр от 40 пари — обясни той, сочейки малка медна монета, — от времето на Абдул Месид.

— Откъде знаете?

— Съмняваш ли се в мен, момче? — възкликна старият турчин, преструвайки се на обиден. — Виждам, че ми нямаш доверие…

— Обичам да проверявам.

Продавачът се усмихна на разумния подход от страна на толкова млад ум и решен да докаже, че казва истината, повдигна стъкления капак и извади въпросната монета.

— Виждаш ли тези букви? — попита той, посочвайки издълбаните арабски символи в средата на монетата. — Това е тура — подписът на султана, управлявал по времето, когато тази пара е била в обращение. — Приближи монетата до момчето. — Ето, прочети какво пише: „Абдулмесид, син на Махмут, вечният победител“. Виждаш ли? Подписът на султан Абдул Месид, Аллах да го закриля в безкрайната си милост!