Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Господин Харитон!

Истеричният глас на някаква жена изпълни залата, прекъсвайки директора, който смаяно се обърна към вратата.

— Моля?

— Убиха господин Харитон! — извика жената, тичайки ужасена по централната пътека на залата, в която се провеждаше откриването. — Мили боже! Убиха господин Харитон!

В Хамлин Хол и из цялото училище настъпи суматоха.

Харитон бе арменец, служител в училището, който освен че много го биваше да поправя разни неща, се бе превърнал в доверен човек на директора. Мистър Уошбърн веднага слезе от трибуната, на която държеше беседа по повод първия учебен ден, и отиде при жената.

— Какво говорите? Какво се е случило с Харитон?

Чистачката посочи към прозореца и портала на училището по-надолу.

— Там! — промълви тя, а ръцете ѝ трепереха неконтролируемо. — Точно пред училището! Двама мъже го убиха! Видях ги!

Всички в Хамлин Хол се вцепениха от страх. Въпреки усилията на учителите и родителите да успокоят учениците, те бяха крайно развълнувани и, шушукайки си, придружиха мистър Уошбърн до портала.

В далечината, проснато върху тревата, съзряха неподвижно тяло. Това бе трупът на Харитон, удушен с въже, което бе оставило дълбоки рани по шията му.

Официалното откриване на първия учебен ден бе незабавно отменено и Калуст се прибра вкъщи разочарован. Що за лош късмет! Точно в този ден, когато темата на беседата безкрайно го вълнуваше, турците трябваше да намерят начин да ги тормозят и да прекъснат откриването. Каква несъобразителност! Ех, защо поне не почакаха до края на беседата…

За убийството се говори много, дори го отразиха по вестниците. Слушайки внимателно шепота по коридорите и разговорите на родителите си на вечеря, Калуст узна значителни подробности по случая. Изглежда, Харитон бе успял да изпрати в Гърция двете си дъщери — изключително красиви девойки, които някакъв чиновник на султана се бе опитал да отвлече за харема си.

След много усилия и големи рушвети мистър Уошбърн успял да свърже двамата убийци със същия чиновник, който очевидно беше поръчителят; отмъщение за това, че Харитон му бе попречил да се сдобие с такива хубави попълнения за харема му. Само че колкото и голямо да бе влиянието на директора на „Робърт Колидж“, виновникът остана ненаказан.

За Калуст инцидентът бе много по-възпитателен от цяла една учебна година: животът в Османската империя бе наистина тежък за раята под ботуша на управляващите. Но най-лошото, онова, което му се струваше най-жестоко от всичко, бе пропуснатата възможност да чуе как мистър Уошбърн разкрива най-голямата загадка на света.

СРЕБЪРНАТА МОНЕТА ПРОБЛЯСВАШЕ HA СЛЪНЧЕВАТА СВЕТЛИНА, която струеше през отворения прозорец към Босфора. Нейната деликатна структура и елегантно сияние никак не подхождаха на тлъстите пръсти, които я държаха.

— Виждаш ли тази меджидия [11]? — попита баща му, подхвърляйки монетата с върха на пръстите си. — Знаеш ли колко струва?

Очите на Калуст грейнаха като отразената в сребърното покритие светлина.

— Шест шилинга.

Златен зъб проблесна в усмивката на Вахан.

— Поздравявам те за оценките ти в училище! — каза той. — Човек с такива бележки несъмнено знае какво означава да спестяваш и разумно да харчиш парите си. С рязко движение той подхвърли монетата към сина си. — Твоя е.

В този ден сякаш всичко блестеше: сребърната монета, погледът на Калуст, златният зъб на баща му. Момчето обмисля съдбата на меджидията известно време и накрая реши, че няма да я спести, както баща му бе предложил, а ще я похарчи на чаршията. Въпросът беше за какво. Вкусна баклава? Шарен локум? Кадаиф с шамфъстък?

Преди да реши обаче, трябваше да се справи с друг проблем: как да се измъкне. Калуст прекарваше целия си предобед в „Робърт Колидж“ в Константинопол. След молитвата в осем сутринта започваха часовете, които продължаваха до дванадесет и половина на обед. След обяда пак имаше часове между два и четири и половина, но по това време учениците на дневен режим като него си тръгваха към вкъщи. Останалите, които бяха на интернатен режим, оставаха в училището и спяха в Хамлин Хол .

Часовете в „Робърт Колидж“ отнемаха почти цялото му време, а когато свършваха, на вратата на училището, близо до Румели Хисар, го чакаше каведжи и заедно слизаха по склона до кея, от където хващаха парахода за вкъщи. При това положение кога би могъл да отиде до чаршията? Бързо се сети, че отговорът е през времето за физически упражнения — три часа всеки четвъртък, посветени на бягане и крикет. Тъй като беше дребен и закръглен, Калуст намрази физкултурата и убеди баща си да му издейства медицинско свидетелство, което забраняваше на училището да го подлага на тези изпитания, защото ученикът страда от „слабо сърце“.