Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Знам, че тук, в Османската империя, за полезни знания се смятат само чуждите езици. Но според нас това не е така. — Той махна с ръка към прозореца. — Огледайте се и вижте докъде ви е докарало този тип образование. Доникъде, нали? Сега да вземем Америка или Франция например, където училищата имат програми, подобни на нашата, и вижте докъде са стигнали тези страни. След като сравнихте бедността в Османската империя и богатствата на Америка, сигурен ли сте, че искате синът ви да следва моделите на образование, довели империята до настоящия упадък?

Не стигнаха до съгласие и главата на семейство Саркисян се прибра вкъщи, изпълнен с още повече колебания. Обмисля въпроса в продължение на една седмица, слушайки негативните коментари на аверите си, докато една сутрин на парахода, пътуващ през Босфора, чу разговор между двама турци, който разсея последните му съмнения.

— Виждаш ли онова там? — попита единият от тях, сочейки към мрачната и внушителна сграда на хълма на европейския бряг, близо до старите крепостни стени и кули на Румели Хисар.

— Училището на гяурите? Какво за него?

— То е най-голямата обида към турците, която съм виждал в Константинопол!

Другият се взря внимателно в „Робърт Колидж“.

— Така ли мислиш? Винаги съм смятал тази сграда за красива…

— Да, но важното е друго. Преди няколко години тук пристигна американец, който толкова се впечатли от невежеството ни, че извади пари от собствения си джоб и построи това училище, за да помага на напълно чужди хора. — Той посочи няколко големи къщи и дворци, издигащи се по бреговете на Босфора.

— Ние имаме стотици заможни паши, които са построили тези великолепни домове. Нима някой от тях е извадил и един куруш за образованието на собствения си народ? — Мъжът поклати глава. — Това американско училище е най-голямата обида, която гяурите някога са ни нанасяли. Знаеш ли защо това ни позори? Защото показва истинското лице на нашите управляващи.

В мига, в който чу разговора между двамата турци, Вахан взе решение. Синът му оставаше в американското училище.

Дъжд от камъни прониза въздуха и с трясък се стовари върху портата. Изплашен, Калуст се спотаи зад решетките и след като опасността отмина, той надникна навън в посоката, от която бяха дошли снарядите. Забеляза неколцина турци, които живееха близо до Румели Хисар, да крещят гневно със стиснати юмруци.

— Гяури! — извика яростно един от тях. — Да горите в ада!

Подобни инциденти не бяха рядкост, но след сутрешната молитва и преди часовете арменското момче отиде в кабинета на мистър Уошбърн на втория етаж на Хамлин Хол и му разката за случилото се.

— Не им обръщай внимание, младежо — каза директорът. — Ще се погрижим за това. Сега върви в час.

Не можеше да се каже, че Калуст влизаше в часовете с огромно желание, но не заради материала, който поглъщаше с присъщото си ревностно стремление, а заради атмосферата в класната стая. Усещаше се постоянно напрежение, което не се дължеше единствено на турското присъствие близо до училището, а тегнеше и между самите ученици.

Сред възпитаниците на „Робърт Колидж“ най-многобройни бяха българите, следвани от арменците. След тях идваше ред на гърците, които никак не обичаха българите, и няколко турчета, чиито родители симпатизираха на Великите сили. Срещаха се по един-двама представители на останалите християнски общности в империята, като черногорци, далмати и македонци, както и деца на чуждестранни дипломати.

Българите бяха „боксовата круша“ на училището не само за гърците, с които незнайно защо бяха върли врагове, но преди всичко за турците. Само преди няколко години турците бяха избили цели български села. Българските християни при първа възможност си го върнаха, като изклаха хиляди турци, което принуди мюсюлманите да напуснат България на тълпи и да се отправят към Константинопол, където сега живееха по улиците като просяци. Затова турците бяха бесни на българите и знаейки, че в „Робърт Колидж“ те са мнозинство, съседството с тях често застрашаваше учениците.

За да разреши проблема, мистър Уошбърн бе разпоредил българските ученици да живеят в училището дори през ваканциите. Освен това се срещна с шефа на полицията и му плати завиден рушвет, за да защитава сградите и учениците. Макар и злонамерени, полицаите накрая задържаха няколко от извършителите на нападенията с камъни и ситуацията около „Робърт Колидж“ се успокои.

Докато стоеше насред стълбището, наблюдавайки как полицията извежда задържаните, мистър Уошбърн не хранеше илюзии.