Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Вахан! — прекъсна го жена му с обвинителен поглед. — Плашиш детето!

— Той трябва да знае какво става.

— Но не по този начин!

— Тогава как? Като гледа как някакъв дрипав турчин бие баща му на улицата? Момчето ни може да е само на девет, но не е глупаво! — Отново посочи към прозореца. — Нещата навън стават все по-лоши и е хубаво той да знае в какъв свят живее!

В салона внезапно се възцари тишина.

— Нима турците избиват арменски семейства? — попита Калуст с нотка на страх в гласа си. — Това означава ли, че те… те ще ни убият?

Майката хвърли гневен и укоряващ поглед към съпруга си.

— Видя ли какво направи? — Тя се обърна към сина си и нежно го прегърна. Целуна го по главата и зашепна нещо в ухото му. — Нищо няма да направят, скъпи. Баща ти просто си разказва истории, не му обръщай внимание…

Но Вахан беше прав за сина си; Калуст беше всичко друго, но не и глупав и знаеше кога възрастните говорят сериозно и кога се шегуват. Знаеше, че думите на баща му са истина, и главата му кипеше от идеи в търсене на начин да се справи с отчаянието и ужаса от страха, че в този момент турците стояха на прага на дома му с намерението да изколят цялото му семейство.

— Има ли място, където можем да избягаме?

— В Константинопол — отбеляза Вахан. — С всички чужденци, които се разхождат там, няма да посмеят да ни докоснат.

Очите на момчето се разшириха. Това бе решението.

— Тогава… тогава… — изхленчи то с треперещ глас — защо не заминем?

Вахан и Верон отново се спогледаха, но този път в съгласие, сякаш всеки се опитваше да отгатне мислите на другия. Заминаването за столицата бе нещо, което отдавна обмисляха тайно.

Трабзон бе приятно градче, в което преобладаваше арменското население и където семейството им заемаше почетно място в живота на целия миллет. В крайна сметка нима Вахан не заемаше най-важната градска длъжност на валия? От друга страна обаче, тук не можеха да се развиват още кой знае колко. На малката земя живеят малки хора, а семейство Саркисян искаше да върви нагоре. Константинопол се славеше с колоси и богата история, столица на цяла империя и космополитен град, който представляваше врата към света. Освен това животът ставаше все по-труден за християнските миллети в провинцията, тъй като турците си отмъщаваха за нарастващите загуби в Румелия на тях.

— Да заминем за Константинопол? — запита се Вахан замислено, все още взирайки се в жена си. — Какво мислиш?

Черните очи на Верон просветнаха като скъпоценни камъни.

— Защо не?

СЛЪНЦЕТО ИЗГРЯВАШЕ НАД АЗИАТСКИЯ БРЯГ и озареният от лъчите му град заслепи Калуст. Окъпан в прозрачната светлина на изгрева, която рисуваше в небето феерия от меки и топли цветове, модерният квартал на Константинопол сякаш се носеше над хълмовете на европейския бряг на Мраморно море, а кулите с минарета, врязани в платото от тухлени покриви, се извисяваха като грамадни кедри към небето. Човек не можеше да остане равнодушен към поетичната красота на утрото.

— Да не сте забравили някоя тетрадка? — попита каведжи, който винаги се кахъреше за най-малките подробности. — Всичко ли прибрахте в чантата?

— Да — отвърна момчето, без да откъсва поглед от големия град, към който се отправяше параходът. — Всичко е тук.

— А написахте ли си домашните?

— Разбира се.

— Дори и задачите по математика?

Този разпит изнерви Калуст. Множеството настоятелни въпроси смущаваха и нарушаваха хармоничното удоволствие от утрото.

— Всичко е наред! — отвърна той с неочаквано раздразнение. — Много си досаден, Гугас. Млъкни!

Каведжи цъкна с език.

— Ами ако нещо липсва — заоправдава се Гугас, — господарят, вашият баща, на мен ще търси сметка.

— Добре, но аз вече съм на единадесет. Не съм бебе!

— Вярно е, въпреки че понякога си забравяте нещата — настоя прислужникът. — Онзи ден, само защото не бяхте си взели учебника по френски, господарят накара да ме набият. — Придоби страдалческа физиономия, сякаш само споменът за случилото се му причиняваше болка. — Не бих искал да се повтори.

Момчето въздъхна. Не го интересуваха дертовете на каведжи, още повече в такъв важен момент. Как е възможно човек да остане безразличен към пейзажа, който го заобикаляше?

От момента, в който родителите му бяха решили да се преместят в Константинопол, до времето, когато се установиха там, бяха минали няколко години, но този ден все пак бе настъпил и доказателство за това бе фактът, че той се намираше на парахода, който бумтеше към имперската столица, проправяйки си път по морето покрай заострените брегове. Саркисян купиха къща в отбрания жилищен квартал Скутари [7]на азиатския бряг на Босфора, където живееха паши, дипломати, евреи и заможни християни, по-специално гърци и арменци — чудесно място с великолепен изглед към европейската част на града.