Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Смаян от твърдия и груб тон на войника, Вахан се огледа наоколо, сякаш търсеше помощ. Бързо разбра, че никой няма да се притече, и внезапно осъзнал безсилието си, сведе поглед в знак на подчинение.

— Да, ефенди.

Войникът посочи една локва, ширнала се в калната земя.

— Да започнем още сега — изръмжа турчинът. — Когато минава господарят, гяурът пада колене. Хайде! На колене!

Като видя колебанието на арменеца, кавалеристът отново вдигна ръка и камшикът още веднъж се стовари върху главата на жертвата. Неспособен да се противопостави на тези мъже, Вахан отстъпи и могъщият валия на Трабзон, водач на местния арменски миллет и успешен търговец с връзки във Високата порта накрая падна на колене.

Семейството се прибра вкъщи, потиснато от страх и унижение и стъписано. Разбрали за случилото се, слугите излязоха на улицата, за да приберат господаря и близките му, веднага сложиха вода на огъня за баня и приготвиха чисти дрехи. Всички те се досещаха какво се е случило, но никой не се осмеляваше да задава въпроси.

— Елате, господине — каза прислужницата гъркиня и го поведе по стълбите. — Вече сложих солите и водата е готова.

Всички бяха уплашени и плачеха заради потъпканото достойнство на валията, но човекът, у когото тази случка породи истински ужас, беше синът му. Калуст бе видял как войниците обиждат и бият баща му с камшик, а майка му, каведжи и останалите стояха безсилни отстрани и му се притекоха на помощ едва когато кавалеристите се бяха отдалечили, смеейки се, сякаш бяха присъствали на някакво забавление с животни.

Младежът винаги бе гледал на баща си като на всемогъщ великан, непристъпна кула, около която се въртеше светът — човек, уважаван от целия град. Затова сутрешната случка разтърси из основи представата му за установения ред. Как бе възможно някакви си обикновени войници с мръсни униформи и груби маниери да накарат баща му да коленичи? Кои бяха те? И защо незабавно не бяха арестувани? Защо никой не се намеси? Защо позволиха да удрят баща му по този начин?

В ума на Калуст се въртяха множество объркани въпроси. Седна в любимия си кът в салона върху агнешката кожа и се потопи в учебниците си с изписани с арменски символи страници, но съзнанието му бе заето със случилото се на улицата. Колкото и да се опитваше, не можеше да мисли за друго.

— Обядът? Кога ще бъде сервиран?

Въпросът бе зададен от баща му, когато се появи в салона изкъпан и с чисти дрехи. Момчето се изправи, събра пети, както повеляваха правилата у дома, без да посмее да погледне главата на семейството.

— След половин час — отговори майка му, която веднага дотича от кухнята. — Готвачът приготвя хоровац [6], от който ще си оближеш пръстите!

Тя се върна към домашните си задължения, а господарят се настани върху няколко възглавници. След като се нагласи в най-удобната поза, той огледа салона и погледът му попадна върху момчето. Калуст бе останал прав, спазвайки етикета, и баща му му направи знак с глава да седне. Тогава забеляза унилото изражение и пребледнялото му лице.

— Какво има, Калуст? Какво ти е?

Малкият поклати глава, но тъжният му поглед остана забит в пода.

— Нищо, господине.

Не бе трудно човек да се досети за причината за състоянието му. Господарят бе публично унижен и хич не му се говореше за случилото се сутринта. Най-добре бе да се преструва, че нищо не е станало. Обаче разбираше, че подобно събитие е непонятно за деветгодишното момче, което винаги бе живяло с мисълта, че расте в привилегировано семейство. Калуст бе свикнал да слуша заповедите на баща си и да гледа как му се подчиняват, затова бе нормално да се чувства объркан. Трябваше ли да продължи да мълчи и да задълбочи смущението му? Изкушението беше голямо, но накрая размисли. Реши, че е по-добре синът му да знае в какъв свят живее.

— Животът не е лесен, Калуст — въздъхна примирено баща му. — Нашият народ е древен и от него произлизат богати и кадърни хора, но ние живеем под турския ботуш и сме подчинени на неговата воля.

Момчето се осмели да вдигне глава.

— Аз мислех, че всички сме османци…

Тези думи накараха Вахан да се усмихне.

— Така разправят, за да заблудят европейците — отвърна господарят. — Но ние, които живеем тук с тях, не можем да бъдем заблудени. — Лицето му придоби замислено, дори носталгично изражение. — Когато бях млад, турците имаха право да убиват арменци само да проверят дали сабята им е наточена. Собственият ми баща — бог да бди над него — го е виждал с очите си. Спомням си, че излизахме на улицата винаги с кърпа — беше задължително за всички християни. Бях петнадесетгодишен, когато един турчин ми заповяда да спра и да му лъсна ботушите. Затова винаги трябваше да си носим кърпа. За да лъскаме ботушите на турците.