Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Именно този изглед към Константинопол от парахода, който пресичаше канала, бе пленил младия Калуст. Какво го хипнотизираше всяка сутрин? Красотата! Столицата на империята бе по-красива от всичко, което можеше да си представи. Кулата „Галата“, мостът над залива Златния рог, минаретата на Синята джамия, куполът на „Света София“, дърветата по брега, отраженията на къщите в неспокойните води на Босфора. Беше невероятно как не можеше да откъсне поглед от този пейзаж, чиято хармония го оставяше без дъх.

Всъщност винаги се бе чувствал неустоимо привлечен от красивите неща. Гледката от прозореца на дома му го опияняваше и дори дребните детайли го привличаха — мебелировката на стаята, дрехите, които обличаше, дори училищната чанта, която носеше със себе си. До такава степен желаеше да се свърже с онова, което смяташе за красиво, че тази сутрин, в която за пореден път бе поразен от великолепието на събуждащия се Константинопол, той за пръв път изрече въпроса, който започваше да го гризе отвътре.

— Какво е красотата?

Всяка сутрин преди началото на часовете младият Калуст пресичаше протока с парахода, за да отиде на училище. Това пътуване представляваше първото огромно вълнение за деня, особено в онзи час, когато утринната светлина придобиваше пленителни нюанси, които оказваха незаличимо влияние върху зараждащия му се естетически вкус. Последното нещо, от което се нуждаеше по време на този магичен миг, бе мърморенето на прислужника по време на целия път. Безкрайният разпит на каведжи за онова, което евентуално е забравил, проваляше цялото очарование на сутрешното пътуване.

— А молива? Взехте ли молива?

Калуст завъртя очи, готов да избухне. Изведнъж се размърда на мястото си и гневно скочи на крака.

— Достатъчно! — извика ученикът с глас, който не търпеше възражения. — След малко не баща ми, а някой друг ще те напердаши, разбра ли? Аз! — Огледа се наоколо, разглеждайки пасажерите и палубата, сякаш търсеше къде да се скрие. — Слушай, Гугас, ще се поразходя малко и скоро ще се върна. — Посочи училищната си чанта на пода до седалката. — Оставям я тук. Да я пазиш, ясно?

Сърцето на каведжи подскочи.

— Къде отивате, момко?

— Там, където няма да се налага да те търпя! Пфу!

Без да обръща внимание на възраженията на прислужника, Калуст се отдалечи с несигурна походка по палубата на парахода. Отиде в предната част, за да наблюдава как корпусът пореше водата, и до кърмата, за да се наслади на слънцето, което се издигаше над азиатския бряг. Съзря фасадата на къщата им в Скутари. Когато се върнеше от училище по обед, щеше да прекара следобеда там заедно с учителя си по френски. Това продължаваше цяла седмица по нареждане на баща му; ето защо толкова обичаше пътуването по Босфора и не искаше да се подлага на обсебващия разпит на прислужника.

Измори се от изгледа към Скутари и реши да отиде да погледа Златния рог — най-аристократичния район на Константинопол. Тъкмо когато се запъти към предната част на кораба, вниманието му бе привлечено от опашка от забулени туркини, които влизаха в някаква кабина. И друг път бе виждал жени със скрити лица да минават през тази врата, затова бе обзет от любопитство.

Защо да не надникна?

Промъкна се покрай една тъмна каюта и се натъкна на група мюсюлманки, насядали по пода върху възглавници, и деца, които си играеха наблизо. От лицата им се виждаха само очите, които се разшириха от изненада, когато забелязаха натрапника. Имаше две по-възрастни жени, но повечето бяха млади, вероятно нямаха осемнадесет години.

— Кой си ти? — изръмжа един странно пронизителен глас. — Какво правиш тук?

Калуст се обърна и видя внушителен мъж със заплашителен поглед да върви към него.

— Аз… аз… търся моя каведжи.

— Махай се! — извика мъжът с пискливия си глас. — Това място не е за момчета!

Ученикът се заизмъква, но мъжът го последва и Калуст нямаше друг избор, освен да се скрие при своя каведжи. Гугас разбра какво става и веднага се изпречи на пътя на дебелака, който така гневно негодуваше и преглъщаше слюнка, че трудно му се разбираше какво говори. Различи само отделни думи като „жени“, „свещено място“ и „паша“, но нищо от това не му се струваше смислено. Каведжи го успокои, той се обърна и се отправи към каютата, от която бе дошъл.

— Никога повече не влизайте там! — предупреди го прислужникът, когато се върна при подопечния си. — Никога!

— Защо? Какво е толкова специалното на тази каюта?