Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Калуст посочи друга монета.

— Ами тази?

Старият турчин върна четиридесетте пари на мястото им и извади екземпляра, който бе събудил любопитството на момчето.

— Монета от десет куруша от времето на Абдул Азис — разказа старецът. — Виждаш ли тук турата с името му? Тя е много по-евтина, разбира се. Не е толкова рядък екземпляр. — Повдигна вежди, опитвайки се да разтълкува реакцията на клиента си. — Какво мислиш? Интересува ли те?

— Горе-долу.

— Не ми изглеждаш сигурен. — Показа една никелова монета. — А тази, виждал ли си такава? Монета от четири риала от Тунис. — Повдигна вежди. — Екзотична е, нали?

Тя също не убеди клиента, но продавачът не се отказа. Показа му още една, после друга; в продължение на два часа представи една пета от колекцията си, за да чуе накрая познатия въпрос.

— Колко е часът?

Време бе да се връща в училище.

В началото търговецът помисли, че лесно ще склони младежа да купи; все пак не всеки ден в магазина му се появяваше такова ангелче, дар от Аллах, Всемогъщия. Сделката обаче все не се случваше и с времето старият разбра, че младежът, въпреки своята незрялост и очевидна липса на опит, бе разумен и недоверчив клиент. С такива посетители, знаеше той, правилният подход изискваше търпение и упорита работа; притискането на човека в подобни случаи обикновено не свършваше добре.

— Не си от лесните, момче — отбеляза продавачът на третата им среща. — Идваш, разглеждаш стоката ми, аз говоря, обяснявам, ти погледнеш тук, надникнеш там и накрая си тръгваш, оставяйки ме с пресъхнала уста и с джобове, толкова празни, колкото са били, преди да дойдеш. В крайна сметка искаш ли да купиш някое от моите съкровища, или не?

Ученикът не сваляше очи от множеството монети, като запомняше формата им и техните истории. Той всъщност не се колебаеше; просто събираше информация и се опитваше да схване тънкостите на бизнеса. Щеше да реши чак след като се почувства сигурен и узнае достатъчно, за да действа.

— Не знам.

— Не знаеш ли? Как така не знаеш? Какво всъщност искаш да знаеш? Дали монетите са хубави? Ами хубави са! Дали са редки? Да! Тогава купувай!

Монетите наистина бяха интересни колкото заради стойността си, толкова и заради историята, която разказваха, но цената им го смущаваше. Трябваше ли да похарчи тук своята скъпоценна меджидия?

— Сигурно са скъпи…

— О, какво са някакви си гнусни пари в сравнение с удоволствието да притежаваш една от тези красоти? — попита старият турчин. Сложи ръка на рамото на Калуст подобно на дядо, който милва внука си. — Хайде, изглеждаш ми добро момче. — Наведе се и прошепна нещо в ухото му, сякаш му доверяваше някаква тайна. — За теб, защото ми напомняш на скъпия ми внук Али, Аллах да го закриля, ще предложа специална цена. Какво ще кажеш?

— Колко?

Погледът на продавача се спря върху стъклената витрина с монети и той махна с ръка към нея.

— Коя искаш?

Калуст вече знаеше наизуст цялата колекция, макар че още нямаше представа за цените. Пристъпи към един специален щанд, покрит със стъкло, което сякаш нарочно бе по-дебело, и посочи една блестяща монета върху ярко червено кадифе.

— Тази.

Като видя желанието на клиента, старият турчин се плесна по крака и се разсмя с пълно гърло.

— Хитрец си ти, момче — отбеляза той през смях. — Това е тетрадрахма от Милет — най-ценният екземпляр в колекцията ми! — Поклати глава. — Не можеш да я купиш.

— Така ли? Защо?

— Много е скъпа.

Калуст пъхна ръка в джоба си и погали своята меджидия; вече бе решил как да я похарчи.

— Колко? — настоя той, приготвяйки се да покаже парите, дадени му от баща му. — Кажете ми колко струва.

Като видя решителността му, търговецът се намръщи. Нима момчето имаше пари за неговата тетрадрахма от Милет? Защо не, запита се той, в крайна сметка носеше униформата на „Робърт Колидж“… Несъмнено имаше заможен баща. Може би предприемач или банкер; пустите арменци бяха родени за бизнес! При това положение какво пречеше момчето да разполага с достатъчно пари за това съкровище?

— Десет златни лири — каза турчинът. — Наведе се над него с внезапен фамилиарен жест. — Но за теб, понеже ми влезе под кожата, ще направя отстъпка.

Сърцето на Калуст заби учестено, очите му се разшириха; бе смаян от цената. Десет златни лири? Абсурд. Дори нямаше смисъл да се пазари.

— Не — каза той с тон, с който слагаше край на разговора, бързо се съвзе и се отправи към вратата. — Много е скъпа.

Като видя, че клиентът се кани да си тръгне, търговецът разбра, че трябва да действа по-разумно, за да не го загуби.