Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Турците сигурно са отчаяни — прошепна той.

Погълнат от вестника, Калуст не забеляза, че Уинстън Чърчил най-после се бе появил. Тримата мъже от петролния бизнес поздравиха своя домакин и тихо влязоха в кабинета. Напрежението помежду им беше огромно; резултат от натиска и задкулисните разговори, водени през последните две години, които бяха изнервили всички.

Първият лорд на Адмиралтейството, който сякаш нямаше нищо общо с обтегнатите отношения между тримата петролни предприемачи, седна на мястото си, пъхна пура в устата си и изпусна облак горчив дим, докато се взираше в гостите си с дебнещ поглед.

— Събрах ви тук, за да изясним веднъж завинаги разногласията си — бяха встъпителните му думи. — Знаете, че Кралският военноморски флот вече строи само кораби, задвижвани от течно гориво, и на мен се пада отговорността да гарантирам, че нацията ни няма да бъде лишена от гориво в мирно време и особено по време на война. — Заговори по-тихо, с печален глас. — Защото войната, драги приятели, наближава. — Издуха нов облак дим. — Затова трябва да се разберем. Помнете, че националните интереси са на първо място. — Той спря поглед върху президента на „Англо-Персиян“. — Уилям, да чуем вашата гледна точка.

Уилям Дарси се намести на стола си, подготвяйки враждебната си реч.

— Убеден съм, че правителството на Негово Величество добре знае, че „Англо-Персиян“ всъщност е единствената британска петролна компания — заговори той спокойно. Очевидно внимателно бе обмислил думите си. — Великобритания не може да повери сигурността си на чужденци, които, искаме или не, са…

— Чужденци ли? — обиди се Хендрик, като схвана прекрасно за кого говори съперникът му. — „Роял Дъч Шел“ е англо-холандска компания със седалище в Лондон, господине!

— Англо-холандска — повтори Дарси, като натърти на втората дума. — Управлявана от чужденци!

— Аз съм холандец, но скоро ще получа британско гражданство — обясни директорът на „Роял Дъч Шел“. — А нашият почетен президент и основател на „Шел“, уважаваният господин Марк Самюел, е британски гражданин.

Дарси смръщи нос.

— О, евреин…

— Британски евреин!

Дарси посочи Калуст.

— А главният частен акционер на „Роял Дъч Шел“, господин Саркисян, трябва да отбележа, случайно или може би по съвпадение, е арменец! Още един чужденец!

Калуст повдигна вежди и само за миг се изчерви.

— Извинете — намеси се той. — Роден съм арменец, но живея в Лондон и от повече от десет години съм гражданин на Великобритания. Това е моята страна. А и не виждам какво значение има това в нашия разговор.

Дарси вдигна ръка в знак на помирение.

— Не се обиждайте, не съм искал да нараня чувствата ви. Просто излагам фактите. В „Роял Дъч Шел“, както самото име „Дъч“ разкрива, има холандско участие. Вашият изпълнителен директор е холандец, почетният президент е евреин, а главният акционер и техен партньор е арменец. Знаем, че поради географското си положение холандското правителство е уязвимо на натиск от страна на Германия — държава, с която сме във влошени отношения и с която вероятно накрая ще воюваме. Поверяването на бизнеса на „Шел“ в известен смисъл означава той да бъде поднесен на тепсия на германското правителство. Това е нещо, което…

— Как смеете! — изръмжа Хендрик с глас, който предполагаше, че е напът да избухне. — Холандия е автономна и независима страна! Но дори и да не беше, това нямаше да промени нищо, ясно ли ви е? Седалището на „Роял Дъч Шел“ е в Лондон и е управлявана от лондонските финансови кръгове, а не от Германия! Освен това съюзът между Холандия и Англия бе жизненоважен, за да се опълчим на американската „Стандарт Ойл“! Без този съюз щяхме да фалираме, Англия нямаше да има нито една петролна компания и да зависи от прищевките на господин Рокфелер! — Той размаха пръст срещу конкурента си. — Господин Дарси си служи със съмнителни, да не кажа мръсни и низки методи, целящи да…

Чърчил спокойно стана от мястото си и заговори с обичайния си кротък, провлачен глас:

— Успокойте се — помоли той, прекратявайки спора. — Господин Ван Тигелен, моля ви, оставете господин Дарси да довърши мисълта си, без да се обиждате.

— Но… но той ни обвини в…

— Оставете го да довърши!

Калуст се наведе напред и докосна партньора си по ръката, показвайки му, че трябва да сдържа емоциите си. Темпераментният директор на „Роял Дъч Шел“ си пое дълбоко дъх и с трудност преглътна потока от думи, които напираха на езика му. Конкурентът му от „Англо-Персиян“ едва сдържа усмивката си; нещата се развиваха в негова полза.