Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Така изглежда.

Лаконичният отговор на Хендрик даде да се разбере, че не е в настроение за празни приказки. В чакалнята настъпи неловка тишина. Чуваше се само шумът от разлистването на вестници.

Дарси оправи вратовръзката си и след известно време се прокашля.

— Разбрах, че сте постигнали голям успех в Османската империя — каза той разсеяно, сякаш повдигаше темата, колкото да поддържа неангажиращ разговор. — Как беше името на компанията? — Присви очи, сякаш се опитваше да си спомни.

— Турска петролна компания, нали?

Двамата му събеседници не бяха много разговорливи и отново неспокойно се спогледаха.

— Да — промърмори Хендрик, който нямаше намерение да навлиза в подробности. — Точно така.

— Вярно ли е, че правителството на младотурците е дало концесията на тази компания?

— Аха — отвърна холандецът, стараейки се да звучи така, че нищо да не му се разбира.

— Моля?

Все пак не успя да го постигне.

— Да…

Със същата самоуверена усмивка Дарси отново прехвърли единия си крак върху другия.

— От известно време постоянно пътувам до Константинопол в опит да получа проклетата концесия — каза той. — Дадох луди пари на османците, те не престанаха да ми обещават, а накрая…

Калуст продължаваше да мълчи и както винаги прикриваше емоциите си, но Хендрик, неспособен да се владее, отново се насили да се усмихне и сви рамене, сякаш това нямаше нищо общо с него.

— Такъв е животът.

Президентът на „Англо-Персиян“ кимна, съгласявайки се с ироничната забележка.

— Тук сте прав — отвърна той. — Но нищо не пречи на „Англо-Персиян“ да се сдобие с дял от тази нова компания, нали така?

Двамата приятели отново се спогледаха, силно обезпокоени от фриволното поведение на конкурента си. Подобно изказване издаваше прекомерно нахалство. Как, по дяволите, си позволяваше да говори така?

— Опсявам се, че акциите ни не се продават — отвърна директорът на „Роял Дъч Шел“ с леден тон. — Но ако говорите с „Дойче банк“, може би те ще са склонни да се споразумеят с вас.

Дарси искрено се разсмя, сякаш бе чул някаква забавна шега.

— Много сте духовити!

При тази забележка Кауст се върна към вестника и се престори, че чете с интерес официално съобщение отпреди два дни — от 3 юли 1911-а, което даваше нови подробности за навлизането на бойния кораб Panther в пристанището на Агадир — въпрос, който силно вълнуваше автора на материала. Но арменецът всъщност трескаво анализираше поведението на конкурента си и казаното по време на краткия им разговор. Заключението бе ясно: Дарси със сигурност криеше нещо. Но какво?

В уречения час вратата на кабинета се отвори и мъж малко над тридесетте, с добродушно изражение и димяща пура между зъбите си поздрави и ги покани да влязат. Кабинетът беше просторен, с британското знаме зад бюрото и портрет на Джордж V окачен на стената. Животът е жесток, помисли си Калуст, взирайки се в Негово Величество; кралят е мъртъв, да живее кралят. Около седемдесетгодишен мъж с бели коси, облечен в тъмна униформа, покрита с медали на гърдите, седеше на почетното място на дълга маса. Когато тримата мъже от петролния бизнес влязоха в кабинета, той веднага стана да ги посрещне.

— Господа, представям ви адмирал Фишър — каза младият домакин, — най-великия морски вълк, когото нашата земя на мореплаватели е раждала!

Когато всички се настаниха около масата, Калуст ги разгледа един по един. Нямаше защо да се задълбочава върху Хендрик и Дарси, затова насочи вниманието си към останалите двама. Адмирал Фишър бе известен с буйния си темперамент и твърдите си убеждения. Говореше се, че по време на спор с Фишър покойният крал Едуард VII накрая му казал: „Бих искал да престанете да размахвате юмрук пред лицето ми“.

Колкото до домакина, Калуст не бе сигурен как да го определи. Новият Първи лорд на Адмиралтейството — най-високата длъжност във флота, заемана от гражданско лице, му се струваше обикновен младеж, който се стараеше да прилича на мъж. Имаше вид на находчив, със силна воля и склонност към напълняване, живите му очи издаваха проницателност и чувство за хумор.

— Причината да ви поканя, както сигурно предполагате, е свързана с много важен избор, пред който е изправен Британският кралски флот — заяви Първият лорд на Адмиралтейството в началото на срещата. — Дали да продължим да ползваме въглища като гориво за бойните ни кораби, или да минем на петрол?

— Петрол! — извика веднага адмирал Фишър и удари силно по масата. — Златното ми правило, мистър Чърчил, е никога да не позволяваме на другите да ни изпреварят! Твърдо вярвам, че само петролът може да гарантира…