Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Тази дружба обаче невинаги вървеше добре. Една сутрин Роджър помоли Крикор за помощ, за да провери съчинението му по френски, озаглавено Promenade sur les Champs Elysees [63]. В текста имаше толкова правописни и граматически грешки, че Крикор счете за невъзможно да го поправи и реши да го напише наново. Писмената работа беше предадена и всичко изглеждаше наред.

Следващият понеделник обаче, още в началото на часа, господин Браун изправи Роджър пред дъската и започна да му задава въпроси по съчинението пред целия клас.

— Още от второто изречение на перфектната ви работа останах силно впечатлен! — отбеляза загадъчно той. Сведе поглед към листа, който ученикът му бе предал, и намести очилата си.

— Чуйте този съвършен изказ! — Прочисти гърлото си и прочете с най-добрия си френски акцент: Le tout dans un ecrin d’ecorce de pin recouvrant les paves de la plus belle avenue du monde. — Той ce взря в ученика си. — Прекрасно, нали?

Роджър се насили да се усмихне.

— А… Благодаря.

Устните на господин Браун помръдваха, докато препрочиташе наум същото изречение, като че ли размишляваше по него. След това стана от стола си и подаде листа на момчето.

— Сега ни обяснете какво означава това.

Роджър се ужаси. Хвърли поглед назад, сякаш търсеше помощ, но бързо разбра, че можеше да разчита само на себе си. Преглътна сухо и се взря в изречението.

— Ами… означава, че… Шан-з-Елизе е най-красивата улица в света.

— Много добре, много добре — каза учителят с престорено одобрение. — А началото? Например, фразата Le tout dans un ecrin d’ecorce de pin . Как точно ce превежда?

По слепоочията на ученика избиха капчици пот, които се стекоха надолу зигзагообразно, сякаш за да заобиколят всички лунички. След като ги изтри с опакото на ръката си, Роджър зарови пръсти в косата си и настойчиво се взря във въпросното изречение, сякаш очите му сами по себе си можеха някак си да разгадаят значението на непонятните думи.

— Говори се за всичко, което съществува в една… една ирландска борова горичка.

Млъкна и боязливо погледна учителя, като се надяваше силно, че отговорът му е приемлив и ще може да се върне на мястото си. Той обаче не изглеждаше убеден. Почука с пръсти по дървената катедра, с вперен в ученика поглед, сякаш обмисляше следващия си въпрос. В класната стая настъпи неловка тишина, нарушавана само от лекото потракване на ноктите му върху дървената повърхност. След цяла вечност господин Браун огледа учениците си и погледът му се спря на Крикор.

— Саркисян?

Когато чу името си, сърцето на арменеца подскочи и той с ужас осъзна, че учителят се взираше в него.

— Да, господине?

— Вие сте най-добър по френски в цялото училище. — Той посочи листа в ръцете на приятеля му. — Смятам, че знаете как се превежда това изречение.

— Да, господине.

Господин Браун отново стана от мястото си и спокойно се отправи към арменеца. Спря пред него и се наведе така, че сините му очи бяха само на една ръка разстояние от кафявите очи на Крикор.

— Вие сте написали това съчинение, нали, драги Саркисян.

Чувствайки как неумолимият поглед на учителя го разгадава изцяло и съзира вината в душата му, Крикор наведе глава и усети как очите му се насълзяват.

— Аз бях.

Гласът му прозвуча плахо и много тихо, но достатъчно ясно, за да се приеме като признание за случилото се. Професор Браун прати Роджър на мястото му и продължи урока, но после заведе двамата ученици при директора — многоуважавания Кар, и му разказа за случилото се. След като бе надлежно информиран, директорът прошепна нещо на господин Браун, който бързо изхвърча от кабинета. После изпрати Крикор да чака отвън и остана сам с Роджър.

Арменецът седна на един стол до вратата на кабинета и зачака нареждания, докато нервно търкаше ръцете си. След минута видя господин Браун, който се връщаше при директора с дълга пръчка в ръка, и разбра, че приятелят му е загазил. Излезе бързо и Крикор забеляза, че не носеше пръчката.

Напрегнатата тишина внезапно бе раздрана от остър плющящ звук, последван от приглушен стон; бяха започнали да налагат Роджър. Чуха се още удари. Общо шест, всичките съпроводени от все по-силни ридания, а последните две си бяха направо писъци. Две минути по-късно вратата се отвори и Роджър излезе от кабинета, накуцвайки, със зачервено лице и подути от плач очи, като потъркваше наболяващия го задник.

Директорът се появи на вратата.

— Сега вие, господин Саркисян.

С разтуптяно сърце и тежка буца в стомаха Крикор се подчини и влезе в кабинета с наведена глава. Знаеше, че го чака същата доза пердах, и при вида на поставената върху бюрото пръчка го побиха тръпки. Беше обречен. Спомни си накуцващия Роджър и неговото страдалческо лице и си пожела всичко да приключи бързо. Способен ли бе и сега да остане твърд? Подозираше, че ако беше там, мис Брокуей би наблюдавала внимателно как той понася наказанието.