Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Музикантите отново засвириха канкан и група танцьорки, облечени като дяволици с червени костюми и дълги опашки, изпълниха сцената, запристъпваха грациозно в синхрон, изпълнявайки красива хореография.

— Онази там!

Калуст посочи една от танцьорките; беше червенокоса, с младо, свежо лице. Не беше на повече от седемнадесет години. Седнала до шефа си в най-близката до сцената ложа на „Мулен Руж“, мадам Дюпре насочи бинокъла си към момичето.

— Коя? Втората от последната редица?

— Да, червенокосата с луничките.

Асистентката наблюдава лицето ѝ около минута, за да го запомни добре, и когато реши, че е готова, стана от мястото си, взе букета с цветя и кутийката с диамантения пръстен, който бе купила същата сутрин от магазина на „Картие“ на Шан-з-Елизе , и хвърли последен поглед на шефа си.

— Ще се погрижа — увери го тя. — Трябва да съм в гримьорната, когато напуснат сцената.

— Ако приеме, не забравяйте, че я искам красива — напомни той, защото винаги мислеше за подробностите. — Облечете я в най-доброто на Кало Сьор, ясно ли е? Бюджетът ще покрие всички разходи.

— Не се тревожете. Когато се върнете в Париж следващия месец, всичко ще бъде по ваш вкус.

Мадам Дюпре напусна ложата и остави Калуст сам. Арменецът отпи от шампанското си и се взря в червенокосата, която скачаше на сцената. Дали малката щеше да се съгласи? Фактът, че бе танцьорка в „Мулен Руж“, означаваше, че бе наперено момиче, отворено за нови предизвикателства. Освен това диамантеният пръстен, щедрото месечно възнаграждение, роклите от най-добрата модна къща в Европа — Кало Сьор , и безгрижният живот в луксозен апартамент в Риц със сигурност щяха да я убедят. Всяка от тези танцьорки би дала всичко за такава възможност. А от тях той искаше само едно. Телата им.

ГЛАСОВЕТЕ HA ПРОДАВАЧИТЕ HA ВЕСТНИЦИ В ХАЙД ПАРК привлякоха вниманието на Калуст. Както всеки ден в този час, арменецът бе излязъл за сутрешната си разходка. Когато мина покрай младежите с вестниците, се смая от новините, които те подвикваха, размахвайки сутрешните ежедневници.

— Кланета в Русия! — провикваше се единият. — Мюсюлмани убиват християни! Прочетете повече в „Таймс“!

— Само в „Дейли Телеграф“! Татарите унищожават Баку! Всичко в „Дейли Телеграф“!

Потресен от новините, разгласявани от вестникарчетата, Калуст се приближи и им даде шепа монети. Зашеметен от всички тези думи, той се подпря на бастуна си и с неуверена стъпка се заклатушка към най-близката скамейка, за да прочете вестниците. Новините бяха направо смазващи.

Цяла Русия се тресеше от стачки и сблъсъци. В интерес на истината това не го изненада. Вече от няколко години напрежението ескалираше, а само преди няколко месеца, през декември 1904-та, ситуацията излезе от контрол, когато бунт и убийства пред Царския зимен дворец в Санкт Петербург предизвикаха бурни протести в цялата страна. Недоволството стигна дори до Кавказ и отново блокира работата по петролните терени в Баку. Новото, което вестниците съобщаваха, бе, че руското управление, в страха си от протестиращите в Баку, раздало оръжие на татарите мюсюлмани. Резултатът се оказал катастрофален. Татарите се обърнали срещу арменците и убили хиляди.

— Глупак! — извика Калуст, докато четеше. — Този цар е истински глупак!

„Дейли Телеграф“ пишеше, че петролните терени в Баку са били унищожени от татарите, но не съобщаваше повече подробности. Калуст нетърпеливо разлисти „Таймс“, за да научи повече, но и там нямаше подробности. За сметка на това, за отвличане на вниманието имаше обширна статия за Руско-японската война, избухнала предишната година по вина на царя и превърнала се и поредната катастрофа за Москва. Руснаците бяха изгубили Порт Артур, Балтийският флот бе потопен при Цушима, а войската им бе дала осемдесет хиляди жертви при Мукден. Пишеше още, че екипажът на броненосеца „Потьомкин“ вдигнал стачка сред редица други демонстрации в Севастопол, Владивосток, Кронщат и хаосът бе обхванал цялата страна.

— Русия е загубена! — въздъхна Калуст. — Това е краят.

С внезапна решимост той стана от пейката и пресече улицата на път към дома си. Това не бе ден за разходки. Когато пристигна на Хайд Парк Гардънс 38, завари лекаря си да го чака. Тогава си спомни, че имаше час за седмичния преглед.

— Днес нямам време, докторе — каза той с нотка раздразнение в гласа. — Не знаете ли новините? Трябва веднага да отида в кабинета си!