Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Калуст се облегна назад с благо, дори замечтано изражение.

— Казвал ли съм ви, че съм ценител на изкуството?

— Знам, че колекционирате килими, монети и порцелан — отвърна Хендрик, който не схвана внезапната промяна в посоката на разговора. — Защо? Какво общо има това с участието ви във фирмата? Искате да направите изложба ли?

Арменецът не обърна внимание на ироничната нотка, с която бе зададен въпросът.

— Едно от най-благородните изкуства е архитектурата — отбеляза той. — Разбира се, тези произведения не могат да се колекционират. Няма как да притежавам Партенона или Айфеловата кула например. Но пък мога да се възхищавам на красива архитектурна творба.

Холандецът повдигна вежди в опит да отгатне какво иска да каже събеседникът му.

— Искате да ни построите някаква сграда?

— В известен смисъл. Искам да издигна съвършена бизнес сграда. Не мога да го направя, ако ми дадете някаква служебна длъжност като администратор или директор. Ако това стане, ще се превърна в обикновен бюрократ. А аз съм артист! И моето изкуство е бизнесът. Желае ли „Роял Дъч Шел“ моите услуги? Ако е така, ще ги получи. На ваше разположение съм.

— Но как? Щом не приемате никаква длъжност в нашата структура…

— Нека ви го кажа така — предложи арменецът. — Ако „Роял Дъч Шел“ беше човек, вие щяхте да сте тялото му, а аз — душата. Вие се занимавате с персонала, производството, доставките и останалите досадни неща. Аз, от своя страна, ще се заема с творческата част: да откривам възможности, да намирам финансиране и да се грижа за счетоводството. Разбирате ли?

— Добре… Обяснете ми.

— Представете си, че попадна на петролна компания с проблеми, но която управлява интересна концесия. Тъй като няма пари, фирмата няма да може да финансира експлоатацията на кладенците, нали така? Ролята ми ще бъде да откривам такива фирми и да ги убеждавам да се слеят с „Роял Дъч Шел“, да търся финансиране, което да осигури сондажа. Щом веднъж създам тази структура, вие ще напреднете, ще купувате такива компании на добра цена и благодарение на финансирането, което ще ви осигуря, ще имате добив. За мен ще има процент от печалбата, а „Роял Дъч Шел“ получава концесията. — Той повдигна вежди. — Не мислите ли, че това е съвършеното партньорство?

Върху лицето на холандеца разцъфна една от неговите заразителни усмивки.

— Добре измислено — призна той. — Не е сътрудничеството, което си представях, но може би така ще е по-добре.

Калуст се прокашля.

— Освен това вече имам оферта за концесия, за която искам да ви разкажа — побърза да добави той. — Миналата седмица в кабинета ми в Лондон се появи представител на персийското правителство, който ми предложи концесия на нефтено находище в своята страна за петнадесет хиляди лири. Интересува ли ви?

— Петнадесет хиляди? Не е малко…

— Но инвестицията си струва… ако в Персия има петрол, разбира се.

— А има ли?

Арменецът сви рамене.

— Не знам. Проучих въпроса и открих, че преди около тридесет години шахът е дал права за експлоатация на барон Ройтер — основателя на информационната агенция, но изглежда, че сондажът не е бил особено успешен.

Хендрик придоби скептично изражение.

— Това е много рискована концесия, не мислите ли? — попита той с очевидно вече готов отговор. — Искат да дадем петнадесет хиляди лири за концесия, за която не знаем нищо? Струва ми се спекулация.

— Значи, не сте съгласен?

Изпълнителният директор на „Роял Дъч Шел“ строго поклати глава.

— В никакъв случай! Едно е да купим финансово затруднена компания, за да работим на терен, за който знаем, че има богати залежи — заяви той. — Съвсем друго е да вземем концесия на сляпо. Все едно залагам в казино. Не проявявам интерес.

— Сигурен ли сте?

Жестът с ръка на Хендрик ван Тигелен беше ясен и категоричен.

— Абсолютно.

Момичето поклащаше чувствено бедра напред-назад, първо бавно, после все по-бързо, завъртя се във френетичния ритъм на музиката и тъкмо когато ударите на барабаните на оркестър „Мабил е Шадоар“ забиха финала, тя хвана дългите си яркочервени поли и безсрамно ги повдигна, разкривайки голите си бедра. Сред публиката избухнаха мощни викове и подсвирквания. Всички бяха изпаднали в истински екстаз. Момичето се обърна с гръб към тълпата, наведе се и отново вдигна полата си, показвайки дупето си, преди да напусне сцената тичешком под съпровода на бурни аплодисменти.

— Merci, mesdames et messieurs ! [60]— извика издокараният във фрак и цилиндър водещ, който мигновено изникна на сцената. — Това бяха очарователната мадмоазел Клер и нейният канкан, специално за нашите гости! — Той махна театрално с ръка. — А сега „Мулен Руж“ с гордост представя госпожиците от Дяволската механа!