Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Малка порция от вечерята на американците — прошепна Дабеска. — Комплимент от мосю Риц.

Разяждани от любопитство, двамата опитаха екзотичното ястие и задъвкаха месото много внимателно и бавно, с известна доза скептицизъм. Парчетата от слонска лапа оставяха странно усещане по небцето, нещо средно между памук и гъба, затова те решиха да не я изяждат цялата и предпочетоха плато от задушени стриди, за което главният готвач ги увери, че е „божествено“. Потопени в изящната атмосфера на салона на „Вандом“, където пианист във фрак виртуозно изпълняваше великолепната пиеса за пиано „На Елиза“ от Бетовен, двамата бивши любовници най-сетне бяха погълнати изцяло един от друг.

— Е, как върви животът, мадмоазел? — попита Калуст, когато вълнението около ястието на американеца се успокои и стридите бяха сервирани. — Навярно все така прекрасно?

— Не знам дали може да продължите да ме наричате мадмоазел…

— Какво? Омъжихте ли се?

Тя кимна.

— Преди четири години — отвърна тя. — Но миналата година се разведох.

— И през цялото това време не ми казахте нищо… — оплака се Калуст. — Дори не ми писахте.

Французойката сви рамене.

— Не виждах причина да го правя — оправда се тя. — Така или иначе, върнах моминското си име — Дюпре, въпреки че ми се струва, че вече не съм толкова млада, че да ме наричат мадмоазел…

— Значи, мадам Дюпре.

Тя свенливо се усмихна, разкривайки белите си зъби. Беше малко по-възрастна от него, но тридесетте и няколко години вече ѝ тежаха. Тялото ѝ бе измършавяло, а лицето ѝ бе загубило свежестта, която излъчваше в Марсилия.

— Мисля, че е по-добре.

— Все още ли сте в издателския бизнес?

— О, да! Сега работя за издателство „Етцел“, не знам дали сте чували…

— Разбира се! — възкликна Калуст. — Та кой не е? Издават Жул Верн, нали така?

— Преди близо четиридесет години — потвърди тя. — След смъртта на мосю Пиер Жюл бизнесът премина в ръцете на сина му, но той, бедничкият, се нуждаеше от помощ и ме потърси. Сега работя върху нова книга на мосю Верн, ще излезе догодина. — Заговори тихо, сякаш разкриваше някаква тайна. — Заглавието е „Братя Кип“ и отново се надявам на големи продажби.

— Колко хубаво! Да… — Той се поколеба. — Харесвате ли работата си?

Мадам Дюпре се размърда на мястото си. Усещаше, че въпросът е важен и трябваше да отговори откровено.

— Разбира се, винаги съм обичала литературата — каза тя. — Но ако се появи възможност с по-добро заплащане, ще трябва да я обмисля…

Калуст отпи глътка „Шато Латиф“

— Ако не е нахално от моя страна — каза той, оставяйки чашата на масата, — колко печелите?

— Сто франка на месец. Не е много, но покрива разходите и дори заделям по нещичко.

Арменецът поглади брадата си, както правеше винаги, когато размишляваше.

— Ще ви плащам десет пъти повече, ако работите за мен.

Французойката зяпна, за да каже нещо, но не можа да пророни и думичка, слисана от предложението.

— Десет пъти ли? — смаяна, най-сетне попита тя. — Ще ми плащате… хиляда франка?

— Добре ли ви се струва?

Изумена от въпроса, мадам Дюпре се разсмя.

— За тези пари всяка нощ бих си лягала с вас!

По устните на Калуст се появиха следи от усмивка.

— Опасявам се, че това време приключи — отвърна той. — Имам нужда от вас като асистент, така да го кажем. Трябва ми доверен човек, който да се грижи за контактите ми в обществото. Някой, който да помни рождените дни на всички, да купува подаръци от мое име, да изпраща цветя… С две думи, някой, който да се занимава с тази част от живота ми.

Французойката се взря в него с известна доза скептицизъм.

— И ще ми плащате хиляда франка, за да върша това? Боже, има толкова хора, които биха го правили за по-малко от сто!

— Трябва ми доверен човек — подчерта Калуст. — Това качество е от първостепенно значение, предвид социалния ми живот и особено поради… да го кажем така, поверителността. Деликатна материя, която изисква деликатност и дискретност.

Мадам Дюпре се намръщи.

— За какво говорите?

— Как да ви обясня… За един… медицински проблем.

— Не ми казвайте, че сте болен!

Калуст поклати глава, леко подразнен от факта, че не може да предаде с телепатия онова, което имаше да казва. Трябваше да си служи с думи, но предвид въпроса, който му предстоеше да обсъди, те не му се струваха достатъчно фини.

— Лекарят ми ме посъветва да… Всъщност той смята, че трябва да… — Замълча насред изречението. Как, по дяволите, да го каже така, че да звучи приемливо? — Лекарят ми каза, че трябва да… значи, според него, по изключително здравословни причини, би било добре да поддържам връзка с… как да кажа… Интимни редовни контакти с… ами, с млади момичета. — Въздъхна от облекчение, че най-после бе казал каквото искаше, без да прибягва до вулгарен език. — По-точно, те трябва да са осемнадесетгодишни. За предпочитане и по-млади. Докторът ми препоръча това… да го наречем лечение. Според него е жизненоважно за здравето ми.