Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Бившата учителка дълго мълча, докато обмисляше въпроса. Предвид неговата деликатност и очевидното смущение на събеседника ѝ, тя разбираше, че трябва внимателно да подбере думите си.

— Добре, разбирам, че се тревожите за здравето си — започна тя предпазливо. — Но каква роля ще играя аз в това? Та аз вече съм на повече от осемнадесет, както навярно сте забелязали.

Думите ѝ разсмяха Калуст.

— Без съмнение! — отвърна той. — Не това очаквам от асистентката си, бъдете спокойна. Нуждая се от човек, който да… как да кажа… да организира нещата, ако ме разбирате.

Лицето на мадам Дюпре остана непроницаемо, докато тя обмисляше смисъла на тези думи и се опитваше да чете между редовете.

— Искате да ви уреждам момичетата, това ли е?

Арменецът видимо се смути и се изчерви от начина, по който тя бе поставила въпроса.

— Да, в известен смисъл… точно така — заекна той, докато по челото му се стичаха струйки пот. — Нуждая се от някой, който да говори с тях, да ги убеди, да ги подготви, да ги научи как да говорят и да се държат. Да ги придружава при лекаря… С две думи — всички тези подробности, с които аз не бих могъл да се заема.

Французойката обмисли предложението и се спря на най-деликатната част:

— И как очаквате да ги убедя? Не мога просто да отида при едно момиче и да му кажа… сещате се. Какви аргументи да използвам?

— Ще разполагате с бюджет за това — отвърна събеседникът ѝ. — За да ги убеждавате и после да ги освобождавате, когато навършат осемнадесет. — Вдигна ръка, сякаш искаше да изтъкне нещо важно. — Разберете ме, тук става дума изключително за здравето ми. Докторът ми настоява да са момичета под осемнадесет, за да протече лечението ефикасно.

— Разбира се — съгласи се мадам Дюпре, като се преструваше, че му вярва. — Медицински проблем. Напълно ви разбирам.

Между двамата настъпи неловка тишина. Салонът „Вандом“, където вечеряха, бе доста оживен от смесицата от разговори, изблици смях, музиката на пианиста и пукането от отворени бутилки шампанско. Градината, която се виждаше през прозореца, бе добре осветена и хвърляше особено сияние в салона, украсен с цветя и красиви статуи в класически стил.

— Е? — осмели се да запита Калуст, неспособен да прикрие вълнението си. — Приемате ли?

Бившата му учителка се поколеба. Истината беше, че ѝ бяха предложили, да си го кажем направо, да стане лична сводница. Не бе очаквала, но не се обиждаше. Нима самата тя не бе продала собственото си тяло на същия този мъж, когато двамата живееха в Марсилия? От морална гледна точка тя не се притесняваше и очевидно той бе избрал нея, защото го знаеше. От друга страна, щеше да печели по хиляда франка на месец, повече от достатъчно, за да живее в Париж като принцеса и да посвещава свободното си време на книгите — нейната истинска страст. Как би могла да пропусне такава възможност?

Белите ѝ зъби проблеснаха за миг, когато тя леко се усмихна, показвайки първите бръчки в ъгълчетата на очите си.

— Коя е първата девойка, която трябва да наема?

ПОДРОБНОСТИТЕ ПО СПОРАЗУМЕНИЕТО СЪС СЕЗАР РИЦ бяха бързо уточнени в кабинета на Калуст във Франция. Адвокатите изготвиха договора, мадам Дюпре го набра на машина, двамата го прочетоха и подписаха, а арменецът му даде чек за петстотин хиляди лири от Английската национална провинциална банка. Когато всичко приключи, Калуст поиска да разговаря насаме с хотелиерския гуру и адвокатите излязоха в чакалнята. Асистентката също понечи да се оттегли, но шефът ѝ направи знак да остане.

— Винаги съм харесвал луксозните хотели — каза Калуст. — Това изигра основна роля за решението ми да ви помогна в този труден момент. — Замълча и се опита да се усмихне. — Естествено, вярвам, че ще издигнете най-добрия хотел в Англия, може би дори в света.

— Благодаря ви, мосю Саркисян — отвърна Риц, трогнат от гласуваното му доверие.

— Винаги съм мечтал да живея в хотел, където задоволяват всичките ми прищевки и не се налага да се тревожа за дреболии като тези, с които се сблъсквам в собствения си дом: да поправям лампи, да кося трева, да търся изгубени сребърни прибори... с две думи, да си спестя тези неудобства. Каква досада! В хотела човек не се тревожи за такива неща. Той просто е обслужван и накрая плаща сметката.

— О, много по-практично, няма съмнение…

Калуст стана, приближи се до прозореца и меланхолично се загледа в площад „Вандом“. Кантората на адвоката му в Париж се намираше от едната страна на площада, а отсреща се издигаше изисканата фасада на парижкия Риц , която се виеше като змия в единия край на площада.