Джеймс Патерсън - Котка и мишка

През входния портал на „Белмонт“ влезе висока стройна жена и аз въздъхнах с облекчение. Изтичах на стълбите да я посрещна, но видях, че това не е Кристин.

До шест и половина Кристин още не се бе появила, нито се бе обадила отнякъде. Стана седем.

Обадих се в полицията.

Инспектор Патрик Бъсби пристигна в седем и половина. Каза ми, че гостите често губели чувство за време на Бермудите. Освен това имало и неприятни случки с тия мотопеди. Бе убеден, че Кристин ще се появи по някое време с изкълчен глезен или някое и друго охлузване.

Аз обаче не се хванах на тия приказки. Двамата с инспектора минахме целия път между Хамилтън и хотела, а после обиколихме и улиците на столицата. Седях смълчан до инспектора и се оглеждах с надеждата да зърна Кристин, захласната по магазините в някоя странична уличка.

Когато не се появи до девет, инспектор Бъсби неохотно призна, че Кристин може вече да се заведе като изчезнала. Искаше да знае дали имам някакви възражения.

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ във Вашингтон, окръг Колумбия — съобщих му. Досега се сдържах, защото не исках да помислят, че се намесвам в работата им. — Занимавам се с тежки случаи на серийни убийства.

— Разбирам — каза Бъсби. Беше дребен и спретнат чернокож мъж с мустачки, сякаш нарисувани с молив. Приличаше повече на раздразнителен учител, отколкото на ченге. — Има ли още изненади, които трябва да знам, детектив?

— Не, това е всичко. Виждате обаче, че съм силно обезпокоен.

— Да, разбирам причината за безпокойството ви. Ще я обявя за изчезнала.

Въздъхнах тежко и отидох да поговоря с децата и Нана. Постарах се с всички сили да не ги тревожа, но Деймън и Джани заплакаха. Нана Мама също.

До полунощ все още не бяхме научили нищо за Кристин. Към дванадесет и четвърт инспектор Бъсби най-сетне си тръгна. Беше достатъчно любезен да ми остави домашния си телефон и ме помоли да се обадя веднага, ако науча нещо ново за Кристин.

В три часа все още бях буден и крачех из стаята си. Току-що бях оставил телефона след разговор с Куонтико. ФБР преглеждаше случаите, с които се бях занимавал, за да види дали сред тях няма някой, свързан с Бермудите или изобщо с Карибския басейн. Сигурно нямаше да свършат до късно сутринта.

Стоях пред високите прозорци в стаята, взирах се в тъмните очертания на бунгалата отвън и си спомнях прегръдките й. Чувствах се невероятно безпомощен и самотен.

Обгърнах раменете си плътно. Болката бе като бетонна колона, забита в гърдите ми и стигаща до главата. Виждах лицето й, прекрасната й усмивка. Спомнях си как танцувахме в „Рейнбоу Рум“. И как за първи път я видях в двора на „Съджърнър Трут“.

На острова ли беше още? Сигурно. Молех се нищо лошо да не й се е случило. Не допусках никаква друга мисъл в сърцето си.

Телефонът иззвъня — кратка експлозия — малко след четири часа. Сърцето ми се качи в гърлото.

Спуснах се и сграбчих слушалката, преди телефонът да иззвъни втори път. Ръцете ми трепереха.

Странният приглушен глас ме изплаши:

— Имате съобщение по електронната поща.

Не можех да мисля както трябва. Всъщност изобщо не можех да мисля. После се сетих за какво става въпрос.

Бях си донесъл лаптопа с мен, но го бях набутал в гардероба.

Кой знае, че съм си взел компютъра? Кой знае тази малка подробност? Кой ме е следил? Кой ни е следил?

Не можех да дишам. Не можех да стоя прав. Най-сетне със сковани крачки отидох до гардероба и отворих вратата. Измъкнах компютъра, включих го към мрежата и въведох паролата си за пощата. Превъртях всички съобщения, докато стигнах до последното.

Бе много кратко и сбито.

Засега тя е в безопасност. При нас е.

Бе по-зле, отколкото можех да си представя. Всяка дума прогаряше съзнанието ми като нажежено желязо, а устните ми повтаряха безсмислено:

Засега тя е в безопасност.

При нас е.

Там на номер 1600 се намира Белият дом. — Б.пр.

Виждал ли си я облечена в синьо? Все едно небето е пред теб. — Б.пр.

Журналисти, радио и тв водещи, широко известни на американската публика с острите си и предизвикателни фейлетони (Пат Бюканън) и скандални предавания, сваляни неведнъж от ефир. — Б.пр.

Виж 1

Галеното име, с което американската преса нарича Силвестър Сталоун. — Б.пр.

Верига денонощни магазини в Щатите. — Б.пр.

Чернокожа американска писателка (р. 1951 г.), и чиито романи се описват енергични и свободни чернокожи жени, борещи се с живота и търсещи пълноценни отношения с чернокожи мъже. — Б.пр.