Джеймс Патерсън - Котка и мишка

АЗ УБИХ ИЗАБЕЛА КАЛЕ.

Самите убийства представляваха изповед, признание и Пиърс вероятно вече привършваше. И тогава какво щеше да стане? И кой беше този с S ?

Самият Смит? Това S Smith ли означаваше?

Дали нямаше символично да убие Смит? Тогава господин Смит щеше да изчезне завинаги, така ли?

Обадих се първо на Кайл Крейг и след това на Сампсън и им разказах какво съм открил. Вече минаваше два среднощ и никой от двамата не се зарадва особено, като чу гласа ми, нито пък новините. Нямаха представа какво да правят с тази бърканица от думи и букви, но работата бе там, че и аз не знаех.

— Не съм сигурен какво ни дава това — промърмори сънливо Кайл. — Какво доказва това, Алекс?

— И аз не знам. Все още. Но ни казва, че ще убие някой, чието първо, второ или трето име започва с S .

— Джордж Стийнбренър — промърмори Кайл, прозявайки се шумно. — Стром Търмонд. Стинг.

— О, я си лягай!

В главата ми бе бъркотия и за сън и дума не можеше да става. Почти очаквах Пиърс да изпрати още едно съобщение. Той ни се подиграваше. Още от самото начало.

Исках и аз да му изпратя едно. Може би трябваше да вляза във връзка с него чрез вестниците или телевизията? Трябваше да изоставим отбраната и сами да атакуваме.

Лежах в тъмното и гледах тавана. Може ли това S да означава Smith , питах се непрекъснато. Главата започна да ме цепи. Отдавна бях минал точката на изтощението. Малко по малко се унесох в сън. Започнах да падам от някакъв ръб и тъкмо да се търкулна, се хванах за… леглото и се събудих.

И рязко седнах. Бях вече напълно буден.

— S не означава Smith .

Вече знаех кой е този S .

Томас Пиърс бе в Конкорд, Масачузетс.

Господин Смит също бе тук.

Най-сетне бях вътре в главата му.

Двамата със Сампсън вече бяхме заели позиция в уютна и живописна странична уличка, близо до дома на доктор Мартин Строу — бившия любовник на Изабела. Martin Straw беше този S в загадката.

ФБР бе заложило капан в къщата. Този път нямаше голям брой агенти. Страхуваха се да не би Пиърс да научи по някакъв начин. Кайл Крейг се страхуваше и от сянката си и имаше основателна причина. Или зад това се криеше още нещо?

Чакахме цялата сутрин и навлязохме в ранния следобед. Конкорд бе малко, затворило се в черупката си градче, което сякаш остаряваше бавно и неусетно. Къщите на Торо 40 40 Хенри Дейвид Торо (1817–1862) — виден американски публицист и писател. — Б.пр. и Алкът 41 41 Еймъс Бронсън Алкът (1799–1888) — известен философ — утопист, ревностен аболиционист и новатор в образователната система. — Б.пр. бяха някъде наблизо. Като че ли всяка втора къща имаше исторически изглеждаща табелка с гравирана дата на нея.

Чакахме Пиърс да се появи. Чакахме и чакахме. Времето се точеше едва-едва. Може и да съм сбъркал с това S .

Най-сетне радиото оживя и гласът на Кайл каза:

— Засякохме Пиърс. Той е тук. Но нещо не е наред, Алекс. Връща се обратно към шосе номер две. Явно не отива към доктор Строу. Сигурно е видял нещо, което не му е харесало.

Сампсън впери поглед в мен.

— Казах ти, че е много внимателен. Страхотен инстинкт. Ама той наистина е марсианец, Алекс.

— Видял е нещо — казах. — Добър е, както Кайл винаги е твърдял. Знае как действа Бюрото и е забелязал нещо.

Кайл и екипът му искаха да оставят Пиърс да влезе в къщата на доктор Строу и тогава да го заловят. Самият доктор Строу, жена му и децата бяха изведени от къщата. Трябваше да съберем твърди улики срещу Пиърс — колкото повече, толкова по-добре. Спокойно можехме да загубим делото, ако откараме Томас Пиърс пред съда без тях. Като нищо щяхме да го загубим.

Късовълновата радиостанция отново пропука:

— Насочва се към шосе две. Нещо го е подплашило. Той бяга!

— И той има късовълново радио! Всичко чува! — Грабнах микрофона и предупредих Кайл и останалите: — Никакви разговори по радиото! Пиърс ни чува. И така ни е открил.

Запалих колата и излетях с пълна газ от уличката. Хвърлих се в натовареното движение по Лоуъл Роуд с близо сто километра в час. Бяхме по-близо до шосе 2 от всички останали. Може би щяхме да успеем да отрежем пътя за отстъпление на Пиърс.

Разминахме се с блеснало със сребърния си металик БМВ. Жената зад волана бе натиснала клаксона и нещо извика по нас. Не й се разсърдих. Сто километра в час бе твърде опасна скорост по тесния градски път. Действието отново започваше да се развива бясно, изплъзвайки се от контрол заради прищявката на един откачен.