Джеймс Патерсън - Котка и мишка

По гръбнака ми пробяга хладна тръпка. Отвътре не долетя нито звук. После го чух. Гласът му звучеше слабо и уморено. Може би играеше. Кой можеше да каже със сигурност какво ще направи в следващия момент?

— Влизай, щом искаш. Но само ти. Крос.

— Хайде — прошепна зад гърба ми Сампсън. — Алекс, хайде да приключим с тази работа веднъж завинаги.

Обърнах се към него:

— Де да можеше така.

Застанах пред вратата. Спомних си за плаката, който бях видял в коридора: Без бог ние сме обречени да бъдем свободни. За това ли беше цялата тази работа?

Извадих пистолета и бавно, сантиметър по сантиметър, отворих вратата. Изобщо не бях подготвен за онова, което видях.

Томас Пиърс лежеше проснат на леглото, което едно време бе споделял с Изабела Кале.

В ръката му блестеше остър като бръснач скалпел.

Гърдите на Томас Пиърс зееха отворени. Сам си бе направил разреза, все едно че прави аутопсия. Бе още жив, но животът едва мъждукаше в него. Струваше ми се невероятно, че бе изобщо в съзнание, че дори и говореше. Не знам как го правеше, но ето, проговори:

— Не си виждал изкусната работа на господин Смит, нали?

Поклатих глава смаяно, неспособен да промълвя и дума. Такова нещо още не бях виждал, въпреки дългите години, прекарани в отдел „Убийства“. Над гръдния му кош висяха парчета кожа, оставяйки на показ мускулите и сухожилията отдолу. Бях разтърсен из основи, смаян, отвратен.

Томас Пиърс бе жертва на господин Смит. Последната.

— Не се приближавай! Стой там! — Това беше команда.

— Не знам обаче с кого говоря. С Томас Пиърс или с господин Смит.

Пиърс сви рамене:

— Не ми се прави на голям психар. По-умен съм от теб.

Кимнах. Защо да споря с него — с Пиърс или с господин Смит?

— Аз убих Изабела Кале — каза той бавно. Погледът му се замъгляваше. — Аз убих Изабела Кале.

Той притисна скалпела към отворените си гърди, готов да се прободе, да се прониже . Искаше ми се да се извърна встрани, но не можех.

Този човек иска сам да си извади сърцето — помислих си. — Кръгът се затваря. Това S господин Смит ли означава? Разбира се.

— Не си изхвърлил нито едно от нещата на Изабела — казах аз. — Снимките й са навсякъде.

Пиърс кимна:

— Да, доктор Крос. Оплаквах я, нали?

— И аз така си помислих отначало. Така си помислиха и хората от отдел „Психология на поведението“ в Куонтико. Но накрая ми стана ясно.

— Какво ти стана ясно? Я ми разкажи какво ти стана ясно за мен! — подигра се Пиърс.

Съзнанието му бе ясно и мисълта все още бърза.

— Другите убийства… Ти не си искал да убиваш никого от тях, нали?

Томас Пиърс сърдито ме изгледа. При неговото състояние това можеше да стане само с огромно усилие на волята. Арогантността му ми напомни Сонежи.

— Тогава защо съм ги убил?

— Ти си наказвал сам себе си. Всяко убийство е било повторение на убийството на Изабела. Повтарял си този ритуал непрекъснато. Страдал си от смъртта й всеки път, когато си убивал.

Томас Пиърс изстена:

— Оооох, ооох, убих я тук! В това легло!… Можеш ли да си представиш? Разбира се, че не можеш. Никой не може.

Той вдигна скалпела над тялото си.

— Пиърс, недей!

Трябваше да направя нещо. Спуснах се към него. Хвърлих се към легналата фигура и скалпелът се впи в дясната ми длан. Изкрещях от болка, докато Пиърс го измъкваше.

Грабнах жълто-бялата завивка и я притиснах към зейналите гърди на Пиърс. Той се боричкаше и мяташе глава на всички страни като човек, обхванат от епилептичен припадък.

— Алекс, не! Алекс, внимавай! — чух Сампсън да вика зад мен.

Виждах го с периферното си зрение. Бързо се приближаваше към леглото.

— Алекс, скалпелът! — кресна той отчаяно.

Пиърс още се боричкаше под мен, псувайки. Силата му бе смайваща. Не знаех къде е скалпелът и дали е още в ръката му.

— Остави Смит да убие Пиърс! — изхърка той.

— Не! — викнах му. — Трябваш ми жив.

И после немислимото — отново.

Сампсън стреля от упор. Изстрелът отекна оглушително в тясното пространство на спалнята. Тялото на Томас Пиърс бе обхванато от конвулсии. Краката му отчаяно ритаха въздуха. Ръмжеше като тежко ранено животно. Нечовешки звуци — като на пришълец .

Сампсън стреля още веднъж. От гърлото на Томас Пиърс се изтръгна странен звук. Очите му се обърнаха с бялото навън. Скалпелът падна от ръката му.

Поклатих глава:

— Не, Джон. Стига вече. Пиърс е мъртъв. Господин Смит също е мъртъв. Да почива в ада дано.