Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Без да спираме да се целуваме, двамата отстъпихме навътре и затворихме вратата.

— Имаме ли време? — засмя се тя.

— Шшшт. Само луд би казал, че нямаме. А ние не сме луди.

— Разбира се, че сме.

Ярката рокля се свлече на земята. Приятно ми бе да докосвам ефирната материя, но далеч по-приятно бе да плъзгам пръсти по голата й кожа. Изпитвах странното чувство, че вече съм бил тук с нея, може би насън. Като че ли много отдавна съм си представял този момент и ето че той се сбъдваше.

Тя ми помогна да сваля дълбоко изрязания й бял сутиен. След това се преборихме и с бикините — четири ръце, работещи трескаво, пречейки си една друга от бързане. И след това изведнъж се оказахме голи, с изключение на огърлицата, проблясваща с опалови пламъчета около шията й. Спомних си една поема, нещо за магията в голите тела на двама влюбени, как започвала с мек проблясък на бижу или нещо подобно. Бодлер? Захапах я нежно за рамото. Тя отвърна.

Толкова бях възбуден, че ме заболя, но болката бе изящна, болката разполагаше със своя собствена дива мощ. Обичах тази жена — тя ме възпламеняваше с лекота, с всеки милиметър от себе си.

— Знаеш ли — прошепнах задъхано, — ти май малко ме подлудяваш.

— О! Само малко?

Плъзнах устни надолу по гърдите, по корема й. Ухаеше съвсем леко на парфюм. Зацелувах я между краката и тя започна тихо да простенва името ми, а след няколко секунди вече не толкова тихо. Проникнах в Кристин така, както се бяхме облегнали на кремавата стена в хола и като че ли искахме да потънем в нея.

— Обичам те — прошепнах аз.

— Обичам те, Алекс.

Тя бе силна, нежна, грациозна — всичкото това накуп. Танцувахме, и то не в преносния смисъл на думата. Наистина танцувахме.

Обичах музиката на гласа й, тихите стенания, мелодията, която пееше винаги когато бе с мен в такова положение.

После и аз запях с нея. Гласът ми дойде за първи път от толкова години насам. Нямам представа колко време прекарахме така. Времето нямаше нищо общо тук. Понякога то бе вечно, а понякога — толкова реално и прекрасно съвпадащо с действителността.

Двамата с Кристин плувнахме в пот. Дори стената зад гърба ми бе мокра и хлъзгава. Бясната езда в началото, задъханите тласъци напред и назад бяха преминали в по-бавен ритъм, който обаче бе дори още по-силен. Осъзнавах, че животът наистина е стерилен без страсти от такъв вид.

Движенията ми вътре в нея едва се усещаха. Тя се стегна около мен и ми се стори, че усещам ръбчетата й. Потънах още по-дълбоко в нея и Кристин като че ли се възпламени. Започнахме трескаво да се притискаме, да се тласкаме един в друг, мъчейки се да се допрем с всяка точка от телата си. Потреперихме и това сякаш ни доближи още повече.

Кристин свърши с продължителен стон и миг след това я последвах и аз. Танцувахме и пеехме. Усетих как се стапям в Кристин и двамата зашепнахме да, да, да, да, да, да. Никой не би могъл да ни пипне тук — пито Томас Пиърс, нито който и да е друг.

— Хей, казах ли ти, че те обичам?

— Да, но искам пак да ми го кажеш.

Децата са много по-умни, отколкото смятаме. Децата знаят кажи-речи всичко и понякога го научават дори преди нас.

— Ама вие двамата закъсняхте ! Да не сте спукали гума? — пожела да узнае Джани, когато двамата с Кристин застанахме на прага. — Или сте се мляскали някъде?

Говореше понякога такива глупости и знаеше, че ще й се размине. Знаеше го и никога не пропускаше шанса да изтърси нещо.

— Мляскахме се — отвърнах. — Доволна ли си сега?

— Да, доволна съм — усмихна се Джани. — Всъщност дори никак не сте закъснели. Точно навреме сте. Идеално сте пресметнали.

Вечеря с Нана и децата за мен не бе просто отпускане. Бе прекрасно и приятно прекарано време. Ето на това казвам да си бъдеш вкъщи.

Всички участвахме в подреждането на масата, поднесохме храната, после седнахме и започнахме да се храним. Яденето бе филе от риба меч, картофено пюре в миди, пресен грах и маслени бисквити. Всичко се сервираше димящо, изкусно приготвено от Нана, Джани и Деймън. За десерт Нана бе приготвила световноизвестния си лимонов кейк. Специално в чест на Кристин.

Мисля, че простата — и в същото време сложна дума, която търсех, бе радост .

Бе толкова лесно да се види в очите на хората около масата. Виждах я в блестящите, бликащи от живот очи на Нана, Деймън и Джани. Вече я бях видял в очите на Кристин. Наблюдавах я през цялото време на вечерята и ми дойде наум, че тя би могла да бъде известна дама във Вашингтон, да бъде всичко, каквото си поиска. Но тя бе избрала да бъде учителка и аз я обичах за това.