Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Равна, покрита тук-там с пясък, тук-там с трева местност — прекрасна комбинация за плаж — и така с километри. Яркото слънце, искрящите вълни, пяната, тихо близваща пясъка, гледката — платно тук, две-три по-нататък в далечината… Тези думи са написани за Атлантик Сити преди сто години от Уолт Уитман. Същите тези думи сега ги видях написани над един щанд за пица и хотдог. Уолт Уитман би се обърнал в гроба, ако можеше да разбере на какъв фон виси творчеството му.

Към десет часа станах и отново започнах да се разхождам из Атлантик Сити. Беше събота, времето бе слънчево и горещо, затова по плажа вече имаше доста хора.

Още не бяхме намерили Инес. Нямахме абсолютно никаква нишка, за която да се хванем. Дори не знаехме коя е!

Имах неприятното чувство, че Томас Пиърс ни наблюдава отнякъде или пък че всеки момент ще се сблъскам с него в сгъстяващата се вече тълпа. Бях взел пейджъра с мен, в случай че решеше да се свърже с нас в офиса.

В момента просто нямаше какво да се прави. Пиърс/господин Смит владееше ситуацията и живота ни. Един побъркан владееше планетата. Така поне изглеждаше.

Спрях близо до Стипълчейс Пайър и хотел „Казино Ризорт“. Хората се плискаха щастливо в лениво разбиващите се вълни, без да ги е грижа за околния свят. Така и трябваше да бъде.

Дааа, точно така трябваше да бъде и това ми напомни за Джани и Деймън, за семейството ми, за Кристин. Ужасно й се искаше да напусна тази работа и не я винях за това. Обаче не знаех дали ще мога да се разделя с полицейската работа. Запитах се защо е така. Лечителю, излекувай се сам. Може би някой ден щях да го направя.

Продължих разходката си по дървената алея и изведнъж от унеса ми рязко ме измъкнаха вибрациите на пейджъра върху крака ми. Спуснах се към най-близкия телефон и се обадих.

Пиърс бе оставил поредното съобщение. Кайл и Сампсън вече били излезли навън. Пиърс се намирал близо до Стийл Пайър. Казал, че Инес е с него! Казал, че още можем да ги спасим!

Наблегнал на множественото число.

Не трябваше да тичам така. Хълбокът ми започна да тупти и ме заболя адски. През живота си никога не съм бил толкова не във форма и усещането никак не ми харесваше. Чувствах се уязвим и безпомощен.

Накрая осъзнах — аз се страхувам от Пиърс и от господин Смит .

Докато стигна до Стийл Пайър, се задъхах и дрехите ми подгизнаха от пот. Разкопчах ризата, извадих я от панталона и се врязах в тълпата с разголени гърди. Проправях си път между тела в бански костюми, в къси бермуди и сламени шапки.

Гърдите и коремът ми бяха целите в марли и превръзки и сигурно съм приличал на току-що избягал от местното спешно отделение. Но дори и така беше много трудно да се стои под лъчите на палещото слънце. Един мъж мина край мен, помъкнал на рамо хладилната чанта със сладолед, подвиквайки непрестанно:

— Хайде на пързалката, хайде на шейничката!

Дали Томас Пиърс не ни гледа отнякъде и се смее? Спокойно можеше да бъде сладоледаджията, пък и който и да е друг в тази тълпа.

Засенчих очи с длан и заоглеждах плажа. Нататък в тълпата се виждаха полицаи и агенти от ФБР. В момента на плажа имаше поне около петдесет хиляди души. От близкия хотел се чуваше заглъхващото от време на време прозвънване на автоматите за игра.

Инес. Атлантик Сити. Исусе Христе!

Ненормален вилнее на свобода близо до известния Стийл Пайър.

Огледах се за Сампсън или Кайл, но не ги виждах никакви. Огледах се и за Пиърс, Инес и господин Смит.

Над тълпата се разнесе силен глас и аз се спрях като закован:

— Говори ФБР!

Гласът гърмеше от някакъв високоговорител. Вероятно от някой от хотелите или може би дори от местното радио.

— Говори ФБР — повтори Кайл Крейг. — По плажа има наши агенти. Оказвайте им сътрудничество, а също така и на полицията от Атлантик Сити. Правете това, което ви помолят. Няма причини за паника. Моля ви, помагайте на полицията.

Над огромната тълпа се възцари странно мълчание. Всички започнаха да се озъртат да видят дали около тях няма някой агент. Да, наистина няма причина за паника… докато не намерим Пиърс. Докато не го заварим да работи върху някого в тая огромна тълпа.

Запробивах си път към известния кей за забавления, където като малък наистина бях гледал прочутия гмуркащ се кон. Хората бяха застинали неподвижно в плитката вода, обърнали погледи към брега. Гледката ми заприлича на кадър от „Челюсти“.

Томас Пиърс владееше ситуацията тук.