Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Джани имаше за задача да бута количката и металната й дръжка бе на нивото на очите й. Обърнала глава към лавиците на щанда, тя се взираше в изобилието хранителни стоки, обръщайки внимание на изгодните цени. Нана Мама я бе научила на тънката наука на пазаруването, а по-голямата част от сметките тя ги извършваше наум.

— Хайде сега, говори — казах аз. — Моето време е твое. Татко си е вкъщи.

— За днес — отвърна тя и ме погледна укорително.

— Не е лесно да си зелен — забелязах, използвайки една стара наша парола от репликите на най-известната жаба в света — Кърмит.

Тя я отмина с безразлично свиване на раменете. Дааа, примирието нямаше да бъде лесно.

— Сърдите ли ми се вие двамата с Деймън? — попитах аз с възможно най-примирителен тон. — Кажи ми истината, маце!

Тя омекна малко.

— О, не е само това, тате. Ти се стараеш колкото можеш — каза тя и най-сетне погледна към мен. — Опитваш се, нали? Просто е много трудно, когато те няма вкъщи. Самотно ми е без теб. Не е същото, когато те няма.

Поклатих глава, усмихнах се и се запитах откъде ли й идват такива мисли в главата. Нана Мама се кълнеше, че Джани си имала собствено мнение.

— Харесват ли ти плановете ни за вечеря? — попитах, внимателно опипвайки почвата.

— О, абсолютно! — разцъфтя тя изведнъж. — Това не е никакъв проблем. Много обичам гости за вечеря.

— А Деймън? Как приема гостуването на Кристин довечера? — попитах аз довереничката си.

— Малко го е страх, защото тя е директорка на училището ни. Но се сдържа. Знаеш го Деймън. Мъжко момче.

Кимнах:

— Знам го. Значи вечерята не е проблем? А теб не те ли е малко страх?

Джани поклати глава:

— Ами! Не е това. Една вечеря не може да ме изплаши. Вечерята си е вечеря.

Ама че умница! И толкова деликатна за възрастта си. Все едно че разговарях с възрастен човек. Вече бе поет и философ на всичкото отгоре. Много ми харесваше това у нея.

— Трябва ли непрекъснато да го гониш? — попита тя. — Тоя глупак господин Смит… Ама какво ли те питам. Трябва, разбира се — отговори си тя сама.

Повторих нейната реплика отпреди малко:

— Старая се колкото мога.

Джани се вдигна на пръсти. Наведох се ниско надолу, но не толкова, колкото друг път. Тя проточи вратле и ме целуна шумно по бузата.

— Бууум! — надникна Деймън иззад ъгъла на щанда.

Главата му бе обрамчена от цяло червено-бяло-синьо море от бутилки и кутии пепси. Дръпнах го към нас и го целунах по бузата. Целунах го по главата и го притиснах към себе си така, както правеше с мен баща ми много, много отдавна. Цял спектакъл направихме с нашите прегръдки и целувки в средата на пътеката между щандовете. Прекрасен спектакъл.

Божичко, колко ги обичах двамата и каква дилема представляваше тази моя обич. Глокът на глезена ми тежеше цял тон и сякаш ме пареше по крака. Искаше ми се да го махна и никога вече да не го сложа.

Знаех обаче, че няма да го направя. Томас Пиърс още бе на свобода, а също и господин Смит, и всички останали. Поради някаква причина смятах, че именно аз съм този, който трябва да ги хване, така че животът да стане по-безопасен за всички.

— Тате, слез на земята — смръщи гладкото си челце Джани. — Виждаш ли? Пак отлетя нанякъде. При господин Смит, нали?

Кристин може да те спаси. Ако изобщо някой може, ако изобщо е възможно да бъдеш спасен на този етап от живота ти.

Някъде около шест и половина същата вечер отидох да я взема от Мичълвил. Хълбокът отново ме болеше и се чувствах разнебитен, но за нищо на света не бих се отказал от това.

Отвори ми вратата, облечена в ярка лятна рокля с цвят на мандарина и еспадрили с високи токчета. И както винаги, изглеждаше малко над върха. На рамото й се мъдреше украшение с мънички камбанки. Ама тя наистина щеше да бие камбаните.

— Камбани — казах аз с усмивка.

— И още как. Да не помисли, че си правя майтап?

Обхванах я в прегръдките си направо на входа, заобиколени от цъфналата в червено и бяло арка от рози пред вратата. Притиснах Кристин силно към себе си и се зацелувахме.

Целият потънах в сладките й нежни устни, в ръцете й. Дланите ми литнаха към лицето й, пръстите лекичко погалиха скулите й, носа, очите.

Шокът от близостта ме разтърси и мисълта ми забуксува на едно място. Господи, от колко време ми е липсвало това чувство!

Отворих очи и видях, че ме гледа. Имаше най-изразителните очи, които съм виждал.

— Обичам начина, по който ме прегръщаш, Алекс — прошепна тя, но очите й говореха много повече. — Обичам да ме галиш така.