Реджи Наделсън - Червената мъгла

Пъхна във видеото касета — на екрана се появи Джими Суагър и заговори на перфектен руски 20 20 Телевизионен проповедник, евангелист. — Б.пр. . Беше направо зловещо, като религиозно караоке.

— Пардон — каза Едуард и превъртя напред. Когато отново пусна видеото, в кадър се появи гола стая със Сколник и някакъв седнал зад бюро дебелак. Нямаше друго, само една радиостанция и метална кутия. — Хванах едно приятелче да ми го заснеме нелегално. Гледайте.

Мъжът отвори кутията и измъкна стоманен профил. Извади от бюрото чук, клекна на пода и заудря по метала. Блъскаше, а от устата му към камерата се лееше отвращение.

— Предлага ми мостра. Твърди, че е плутоний. Може и да е.

Разхвърча се прах. Мъжът се разсмя.

— „Спокойно, казва — подхвана ролята на разказвача Едуард. — Това е само детергентът.“ С него неутрализират радиоактивните свойства. Мъжът преди е бил учен, сега е търговец на скрап. Продава мостри, опаковани в детергент. Обикновено на така наречените перачи на пари, хората, които лансират малки суми от името на големите банкери. Опаковани в прах за пране. — Изхили се и втри още кока във венците си.

— Това е нещо като двупосочна улица — ако внасяш кокаин, измисляш мит за уран. Ако искаш плутоний, пускаш легендарна дрога. Познавам хора, които изкупуват полета мак покрай Чернобил; цветовете били страхотно големи. Като парите от опиума. Радиоактивен мак — пак се изсмя. — Стига ли ви?

Поклатих глава.

— Бира?

Съгласих се.

Сколник затършува из бюрото си и измъкна „Будвайзер“ в кутийки.

— Виж, Русия е един разграден двор, всеки ще ти го каже. Няма нищо описано. А ние си умираме да подлагаме задници. Някой олигофрен в Държавния департамент на САЩ решава, че ядреното оръжие на Казахстан ще е в по-сигурни ръце в Америка, и ние вече се блъскаме на опашка да го отпразнуваме. Обичаме купоните. Познавам един руски генерал, имаше цяла бойна глава, готова за транспорт до Либия. И какво? Това е само върхът на айсберга, а аз ти говоря за „Титаник“. Мислиш ме за маниак на тема конспирация ли? Ами такъв съм си. Единственият изход е да се отървем от всичкия плутоний. А руснаците никога няма да го направят. Така че, бинго, взаимно осигурено унищожение, MAD на английски. Това е един луд, луд свят. Лудият Макс. Доктор Стрейнджлав. Нелегален трафик на ядрено оръжие. Изтичане към терористите. Този път говорим за бавна смърт, наистина бавна. Милиони случаи на деменция, милион мутанти. Ще ти покажа нещо друго. — Зареди нова касета във видеото.

Заснежени поля. Брезови гори, изоставени блокове, като този на Бърди, разпадащи се, с разбити фасади. Малко чист сняг, после врата, завод, тръби.

— Какво е това?

Едуард Сколник отпи от бирата си и стопира кадъра.

— Един от заводите покрай Томск 7, произвежда ядрено гориво за оръжия. Същият завод отоплява половинмилионен град. Свързахме цивилната и военната си икономика така, че да не можем повече да ги разделим. Никога, разбираш ли. Виждаш ли тези тръби? Вървят трийсет километра през девствена гора — единствената девственица в гората. — И Сколник беше шут като Толя. — Из цялата страна има ядрени централи. Енергията, с която се захранват, захранва и градове, фабрики, блокове, училища. Искаш ли да видиш запис на деца, родени в Семипалатинск? Живи домашни филми на ужасите. — Хвана няколко касети от бюрото. — Мога да ви заведа. Мога да ви уредя плутоний. Или да мръднете до Чернобил за половин, за един ден. Какво ще кажете?

— Трябва да пийна нещо — казах.

— Сигурен ли си?

— Какво, да не си ми майка? Да, сигурен съм. Ще дойдеш ли? — попитах, но Едуард се беше залепил за телефона.

— Внимавай — каза Толя. — Може да си изпросиш куршума някъде.

Едуард отсечено махна и извика след нас.

— Много съм готин да свърша така!

Толя закопча сакото си.

— Да отидем в „Метропол“, може да засечем някой. Или да мине Светлана.

— Никога ли не се прибираш у дома си?

Сви рамене.

— Жена ми ме заряза заради един от „новите руснаци“. Въшлив с пари, умен. Не я обвинявам. Позволява ми да виждам децата. Приятели сме.

За пръв път издаваше, че и той си има проблеми. Понечих да кажа нещо, но Толя се извърна.

— Няма нужда — каза.

В метрото отвсякъде ни притискаха тела; смрадта на пот, парфюм и Русия ме задави. Толя се извисяваше над мен. След малко извика:

— Мислиш да се уредиш с братовчедка ми, а?

— Влиза ли ти в работата?

— Абсолютно.

— Гледай си работата тогава.

Усетих как огромният му юмрук се сключва около рамото ми.