Реджи Наделсън - Червената мъгла

Крауи ни представи двама американски младоци, които го зяпаха в устата.

— Отдавна ли си тук? — попита ме на руски.

— От няколко дни — отговорих на английски.

Сервитьорът се обърна към мен и аз съответно поръчах на английски. Всички ме взимаха за чужденец и аз не разсеях заблудата им. Усещах се, че на руски говоря с неестественото произношение на човек, прекалено дълго отсъствал от страната си; нямаше да е зле да понауча малко жаргон.

— Аз съм тук от маса време. Колко, осем години? Май шест, а, Тол? Вече съм се слял с пейзажа. Досвидания и прочие. Хей, чухте ли, че фашистите пак предлагат официални погроми? Проклети антисемити.

— А какво ще кажете за англичаните? — попита тих глас зад гърба му. — Чувала съм, че хората често обсъждат арогантността на евреите в Шепърдс Буш, не в Смоленск. — Беше Светлана, приближила ни неусетно. С една ръка прегърна братовчед си през раменете, мен хвана за ръка.

Докоснах рамото й, плътта беше закръглена и мека.

— Светлана, скъпа — изписка Крауи. — Шампанско?

— Какво знаеш за ядрените оръжия? — попита го Толя.

— Бира, ако обичате. — Светлана бързо хвърли поглед наоколо.

Всички мъже я зяпаха, от нея направо искреше топлина.

— Знам всичко за ядрените оръжия — каза Крауи. — Какво точно ви интересува? Тръгнали сте на туристическа обиколка с нашия приятел от Ню Йорк?

— Кой търгува с радиоактивни вещества? — попита Толя.

Мълчах, гледах Светлана и слушах Крауи.

— Ами да видим. — Той отпи от уискито си. — Така наречените интелектуалци правят каквото могат между вечното опяване, че им спряха държавните субсидии. Те, естествено, презират всичко земно, но и един академик трябва да яде. Има и евреи — не, малцинствен етнос, пристрастен към правенето на пари — които биха търгували с всичко. Или поне така казват руските ми приятели. Азерите въртят дрогата и търговията с цветя, свръхдоходен бизнес. И филмовата индустрия. Имам много скъпи приятели там. Грузинците са поели казината, таджикистанците — кражбите. Армията обяви война на онази дупка Грозни, защото местната мафия им се опъна. Кой значи остава да върти ядрената търговия?

— Моля те, Гавин, сериозно. — Толя изимитира акцента му и ми се ухили. — Това мога да го прочета и в Интернет.

— Печелившият отговор е: всеки — каза Крауи. — Милиони товаришчи опъват в търговията с радиоактивни вещества. Да не забравяме и местните, които пускат клюки, после минават с номера, че в Русия клюката е също толкова важна, колкото фактите.

— Ядрените оръжия са си златна кокошка за журналистите, малкият. Искаш ли да те заведа тук-там? Или искаш да купуваш?

— Да купувам. Искам да знам кой ги държи, кой продава. Интересуват ме сериозните играчи, не дребните мутри.

Толя поръча бира.

— Окей — кимна Крауи. — Друго? Впрочем как е прелестната ви майка и онази нейна разкошна виличка?

Толя схвана намека.

— Намери ми търговец на червен живак. И, Гавин?

— Да, любов моя?

— После може да прескочиш до дачата. Ще има парти.

Крауи кимна и изчезна към мъжката тоалетна.

— Не е глупак, има връзки — каза Толя.

Крауи се върна.

Трябваше да се махна оттук. Казах, че имам работа, и се сбогувах.

Докато се извръщах, Гавин Крауи, който бе кацнал на един стол до бара и съответно извисен почти до моя ръст, метна ръка през раменете ми и се облегна на мен подчертано другарски.

Отърсих се.

Светлана трябваше да иде на курс по португалски, отколешната й мечта била да види Рио.

— Арти, може би аз мога да помогна — каза тихо. Още бяхме в бара и нарочно снижи глас. — Преди бях журналистка, познавам някои хора.

Помолих я да види какво може да изрови за Устинов, евентуално за Бродски.

Кимна.

— Защо се отказа?

— Бях много млада. Повдигаше ми се от лъжите, които пишех — каза тя и стисна ръката ми.

Гавин Крауи ни проследи с поглед.

— До скоро, инспекторе — провикна се на руски, за да чуят всички.

— Добър вечер, господин Коен — каза рецепционистката в хотела, Татяна, и измъкна снопче факсове от пощенската ми кутия.

Довчера не бях отсядал в московски хотел. В Москва почти не бях ходил и на ресторант. Те бяха само за годишнини и сватби, ако не си работник, в който случай отиваш там, за да се напиеш до безпаметност в събота вечер.

Ако Татяните и Наташите нямаха място на рецепцията на няколко километра от Червения площад, то същото важеше и за мен; чувствах се така, сякаш ролята ми неубедително играе петнадесетгодишен, незрял за възрастта си хлапак. Никога не бях отсядал в хотел, нито пристигал в Москва със самолет; след като баща ми изпадна в немилост, не пътувахме много. Почти не бях излизал от Москва, освен няколко пъти до морето, и когато Бърди ме заведе с влак до Варшава. Шокирах се колко ни мразят поляците. Когато най-после си тръгнахме оттам, се прибрахме с влак през Рим. През цялото време изпитвах срам, там ние бяхме бедните имигранти. Никога няма да се върна, заклех се. Никога. Майка ми се усмихна, но видях колко е изморена.