Реджи Наделсън - Червената мъгла

Набрах Рой Питъс и заслушах как сигналът отскача от сателитите. На заминаване му казах, че Бърди е болна; не ми повярва, но и не търсеше отговори. Съгласи се да помогне. Свързах се с него и го помолих да изпрати по факса старата снимка на Ковалски на Лили Хейнс. Вече го беше направил. Затворих и набрах клона на ФБР в Москва; Питъс каза, че имал там приятел, но никой не вдигна.

На леглото си намерих пуловера, който Светлана ми зае сутринта. Зарових лице в него и вдъхнах парфюма й; беше силен и познат. Никога не бях искал някого толкова силно. Не беше заради фиаското с Лили Хейнс. Имаше нещо, секс вероятно, но и нещо друго, нещо съвсем инстинктивно. Като в книгите, в оперите. Както го описва Стан Гец в „Отново и отново“.

— Ще ме поканиш ли някога на гости в Ню Йорк? — ме попита тя тази сутрин, сякаш за да прочете какво се върти в главата ми, бе достатъчно да надигне ъгълчето на съзнанието ми.

— Да.

— Добре. Ще ми се да видя мястото, където улиците са от злато и марково бельо — добави, ухилена като сладострастна котка.

— Ела с мен веднага — казах аз. — Завинаги.

— Не мога.

Престорих се, че не съм чул.

По-късно в хотела обявиха бедствена ситуация. Ядрена авария. Потях се от страх. От неспокойния сън ме изтръгна глас по кънтящ високоговорител, нареждаше всички евреи да излязат на двора. Стотици хора се изсипаха навън, на дъжда. В центъра на двора имаше огромен, затоплен плувен басейн, от повърхността на водата се издигаше пара. Вътре плуваха хора, но гласът по високоговорителя им нареди да излязат. После със старомоден кран спуснаха в басейна кон. Когато го изтеглиха, два от краката му бяха ампутирани.

Събудих се треперещ.

После Светлана ми каза, че сънят ми е много руски.

— Гладна съм — каза.

Прочетохме менюто за румсървиса като деца, поръчахме храна — сандвич за мен, пъпеш и шунка за нея, плюс сладолед, ягоди и бутилка бяло вино. Светлана изяде пъпеша с ръце, оставяше сока да тече по брадичката й.

— Знаеш ли кое е най-хубавото на новата Русия? — усмихна се.

— Аз.

— Плодовете. Толкова много плодове.

Така се случи, че когато се обади Лили Хейнс, Светлана беше на леглото ми и ядеше пъпеш.

Рой Питъс съобщи на Лили за снимките й в стаята в Бруклин веднага след като ги открихме. Сега й бе предал цялата информация, с която разполагаше, включително мюнхенската снимка на Иван Ковалски с красивото, здраво лице. И тя си беше спомнила.

Гласът й беше напрегнат, но хладен. Разказа ми за онзи Иван, с когото се запознала преди години.

Тогава Лев бил още Иван. Джони на английски. Запознала се с него в Москва преди почти десет години. В първите години на гласността го срещнала в бара на стария хотел „Национал“. Тогава бил красиво момче.

— За мен си беше свалка за една нощ — каза Лили.

Връзката се разпадна, после пак я чух.

— Започна да говори за емигриране в Америка. За зелени карти. Аз се измъкнах. Той не настояваше, но аз се изнервих. Тръгнах си от Москва след около седмица. Съвсем го бях забравила. Срещала съм куп руснаци и абсолютно не свързах маниака убиец с онова симпатично момче от „Национал“. Това е. Банално, а?

— Винаги е така.

Докато говореше, си водех бележки.

— Не го разпознах на шоуто, нито на касетата. Напълно се беше променил. Зацепих чак когато видях старата му снимка и чух истинското име. Господи, си помислих. Аз само спах с него, а е преследвал мен. Мен.

— Добре ли си, Лили? — Галех крака на Светлана. Имаше една особена извивка точно на свръзката на коляното с бедрото, дълъг, стегнат мускул като на колоездач. Исках да питам Света дали обича велосипедите.

— По-добре съм. Реших да приема случилото се, вместо да се крия от него. — Говореше тихо.

— С какво ти каза, че се занимава той?

— Кой?

— Твоят Иван.

— Мисля, че работеше в някакво списание, нещо, свързано с фотография. Срещнах го на един прием в „Новости“. Това помага ли?

— Да — казах. — Наистина. Благодаря ти. — Усещах колебанието й.

— Арти, ще се опитам да ти намеря нещо. Ако успея, ще ти се обадя. Ще ти се обадя — повтори тя, после рязко смени темата. — Как са сега пирожките? Москва? — Звучеше неестествено, но и сякаш не й се искаше да затвори.

Светлана доволно четеше и галеше меката плът в сгъвката на лакътя ми.

— Интересна. Топло е. Почти горещо.

— Тук е студено.

— Как е гаджето?

— Не знам, не сме се чували. Дръж ме в течение, става ли?

— Разбира се, Лили. Довиждане.

— Виж, за онази вечеря. Май се държах гадно. Искам реванш. Като се върнеш може би? — добави. — Този път аз каня.