Реджи Наделсън - Червената мъгла

— В Щатите?

— Да, Брайтън бийч, Лос Анджелис.

— Искам демонстрация насаме.

— Коя да е?

— Олга.

— Пробвай друга.

— Най-доброто ти момиче. Млада, здрава. С големи цици.

— За колко време?

— Час-два.

— За „Ню Йорк таймс“ — каза той — двеста долара.

— Прати ми онази, Мадона. — Дадох му пари и показах още. — И се разтършувай за Олга.

Отнякъде се появи Гавин Крауи. Отпиваше уиски от бутилка — половинка, с другата ръка закопчаваше ципа си.

— Мадона е в дъното на коридора — каза Дубовски.

Нямаше повече танци. Момичето, което се представи като Мадона, лежеше на мръсен памучен чаршаф с разтворени крака и пародия на сладострастна усмивка. Тихо свиреше касетофон. Наведох се и го изключих. Песента беше на Били Холидей, но не съм много сигурен дали момичето го знаеше — за нея това бе просто шум.

Беше много по-млада, отколкото ми се стори, може би на седемнадесет. Потърка тялото си — беше фантастично. Мадона, още дете, беше сладка стока за продан, сочна. Беше и зле насинена и пурпурните следи се отбелязваха като петна на плод по бялото й тяло.

— Облечи се. — Грабнах от стола халат и й го подхвърлих.

— Не ме ли харесваш? — опита да ме приласкае. — Да ти направя ли свирка?

Метнах халата отгоре й и казах:

— Можеш да говориш на руски. Облечи се. Искам да поговорим.

Тя навлече халата и се облече под него като ученичка. По тениска и шорти приличаше на дете.

— Познаваш ли едно момиче, Олга Грос? Сценичното й име беше Ана. — Запалих й цигара и оставих малко пари на масата.

— Беше ми приятелка. Добре ли е?

— Ходила ли си да работиш в чужбина? — попитах и оставих още долари на нощното шкафче.

Тя ги погледна.

— Да.

— Къде?

— Германия. Хърватска. Украйна. Румъния. Нали няма да кажеш, че съм се разплямпала?

— Няма.

— Парите ми трябват за лекар. Болна съм.

— От какво?

— Кажи ми за Олга.

— Мъртва е. Съжалявам.

Момичето захапа долната си устна.

— Къде другаде си била?

— Не им знам имената, в Арабския свят.

— Дубай? Кувейт?

— Може би. Ще ми помогнеш ли? — Сграбчи ръката ми като удавник.

Същото каза Олга Грос на Толя в „Батуми“. Кимнах.

Тя опита да се усмихне, но устните й бяха напукани, с грозни язви покрай устата. Трябваше да го забележа по-рано.

— Носила си мостри?

Тя кимна.

— Знаеше ли какво е?

— Не.

— Какво смяташе, че е?

— Мислехме, че отиваме в чужбина да работим. Като танцьорки.

— Карали са ви да доставяте стока.

— Да, понякога.

— На кого?

— Разни мъже, в градове по границата. Хърватска. Германия. Носехме каквото ни кажеха. Прекарвахме доставките в грима си.

Като Олга и Лев, това момиче бе пренасяло радиоактивни мостри през границата, изгубена сред бежанците, се бе вляла в хаоса на Запада.

— Разбра ли какво пренасяш?

— Да, случайно.

— Плутоний? — прошепнах.

Тя кимна.

— И други неща?

— Да.

— Червен живак?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Една нощ двете — аз и Олга — бяхме в някакъв малък град в Хърватска. Гнусно място, гнусна храна, пияни ченгета. Избягахме в стаята си. Олга беше смелчага. Да надникнем, каза. Мислехме, че може да е дрога. Тя отвори пакета. Вътре имаше нещо червено, приличаше на лак за нокти. Личеше, че не е наркотик. После някой ни каза.

Показах й снимка на Иван Ковалски.

— Той придружаваше момичетата.

Вратата с трясък се отвори и Мадона се сви към стената. Появиха се Дубовски и съпругата му, която се хвърли към момичето. Дубовски носеше 9-милиметров „Глок“.

Насочи го към главата ми; жена му обработваше момичето. Просто гледах. Накараха ме да гледам. Не бях Клинт Истууд, нито Харисън Форд. Бях никой, schlemiel 22 22 Глупак (евр.). — Б.пр. , който точно в този момент мразеше живота си. Не й помогнах, нямаше как. Не я спасих. Имах чувството, че вися на бънджи и ластикът се къса. Просто стоях там с хладния метал, опрян в главата ми, Били Холидей и пищящото от болка момиче, сигурен, че ако помръдна, ще съм мъртъв, тя също. Така навремето май казваха и „добрите“ германци.

— Искаш ли същото да се случи с приятелката ти? — изсмя се Дубовски. — Можем да го уредим.

Замолих се на господ да блъфира и Светлана да е имала достатъчно мозък да се разкара от този бардак. Дали е някъде вътре?

Жената отново удари шамар на Мадона, последва кух звук и момичето се свлече на леглото.

— Достатъчно — извика Дубовски. — Стига!

Предполагам, че му трябваха живи. Това беше печалбата му, тези момичета като Мадона, прилепена в ъгъла и опитваща да спре с ръка шурналата от устата й кръв. Момичетата на Дубовски бяха ядрени мулета.