Без да забележа, се беше стъмнило. По блока от другата страна на двора пестеливо заблестяха жълти електрически крушки. Дръпнах плетените завеси и пуснах лампата. В светлия кръг личеше колко много е остаряла.
Посегнах към чантата си.
— Малко шнапс?
— Защо не?
Разлях в чаените чаши от уискито от безмитната зона.
— Какви неща? Всякакви. С кого съм се срещнала. Кого познавам. Политика. Пари. Кой с кого спи. За чорапите на Андропов. Знаеш ли, че носеше копринени чорапи? За Пол Робсън. Какъв глас!
— Даде ли тетрадките на Бродски?
— Мислиш ме за изкукуригала ли? Разбира се, че не. На Чьом Бродски не бих дала и използван лейкопласт. Тетрадките са за теб. Искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш за тях, когато си отида. — Усмихна се като стара котка. — Когато си отида. Което ще е скоро, но засега се държа.
— Разбира се. Обещавам. Лельо Бърди?
— Много хубаво уиски, миличък. Какво?
— Да си чувала за червения живак?
Бърди изцъка с език.
— Ура за червения живак. Изведнъж всички луднаха да го търсят. Само това чувам от чужденците, писателите, сценаристите. Толкова много приказки, слухове. Разбира се, че съм чувала. Използват го за ядрени оръжия. Знаеш ли какво казвам на репортерите? Че имам връзки и мога да им набавя. Някои даже предлагат пари. — Просълзи се от смях.
— Наистина ли можеш?
От съседния апартамент се дочу кавга. Разплака се дете, изпищя котка.
Бърди уморено потри чело.
— Защо не продаде тетрадките на Чьом? Червив е с пари, ако ме извиниш за израза.
— Няма нищо. Не искам парите на Чьом. Мислиш го за велик човек ли? Окей. Само дето е другарувал с лоши мъже. Мъже, които разбиваха профсъюзи. Крадяха пенсиите на хората. Бомбардираха невинни деца в Камбоджа. Във Виетнам. Беше приятел с Робърт Максуел, с Маргарет Тачър, даже с Ричард Никсън. И сега се движи сред лоши мъже. Уморена съм — каза и аз разбрах колко се депресира да говори за мъж, когото някога е обичала и който се е погаврил с идеалите й. — Уморена съм.
— Да те отведа ли в Америка, лельо Бърди? Мога да го уредя.
— Какво ще правя в Америка? — пита строго. — Мястото ми е тук. Просто съм уморена.
— От какво друго имаш нужда?
— Само да си почина малко. Ела утре.
— Може ли да доведа един човек?
— Момиче?
— Момиче.
— Красива ли е?
— Много.
— Тогава ела с приятелката си, Артьом. Елате в сряда. Ще гледам да си оправя косата.
Когато я целунах, напипах костите й, тънки и крехки като евтини китайски клечки. Вдигнах куфара си.
— Колко точно са лоши сегашните приятели на Бродски?
Тя ме погледна.
— Достатъчно да опитат да ме убият.
Някой ме следеше от мига, в който излязох от Бърди, до хотела, където ме уреди Толя. Може и да бяха призраци. Или духове. Седях в таксито като насън, вдишвах изгорелите газове от колите, вдишвах Москва и зяпах тила на шофьора. Имаше дълга коса.
Права ли бе Бърди? Беше ли Чьом Бродски лош човек? Толкова ли бях поласкан от вниманието му, че не го забелязах? Не ми бе казал за срещата им в Москва. И какво от това?
Не вярвах на Бърди. Беше стара, живееше в миналото. Яд я беше, че мъж, когото някога е обичала, е станал приятел на Ричард Никсън. И задето светът й се бе сгромолясал.
И кой би я винил?
За мен новата Москва бе чужда, за Бърди трябва да бе по-лоша и от смъртта. Имаше билбордове и неонови надписи, реклами на „Кола“ и „Марс“, „Версаче“, „Шевролет“, „Плейбой“, стриптийз клубове. Имената на улиците бяха сменени, пътищата — пълни с коли. Видях „Алфа Ромео“, беемвета, джипове, буици, рейнджровъри. В насрещното платно ни изпревари „Мерцедес“ със затъмнени стъкла, фаровете му блестяха, изпод гумите и от ауспуха хвърчаха чакъл, отровни газове, корупция. Купих си „Известия“ — имаха бизнес страница. До вестникарската будка дремеха просяци.
Помнех много неща, разбира се, но основното бе колко пуста е Москва в сравнение с Ню Йорк: малко коли и магазини, никакви реклами. Е, вече не беше така. Зави ми се свят. Стори ми се, че дори видях полицейски „Шевролет“ в бяло и синьо.
Казах на шофьора да покара из центъра. Зад гара Славянска видях двама мъже да изхвърлят нещо увито в чаршаф. След секунди две хлапета с фенерчета дойдоха да приберат боклука, над главите им с писък пикираха чайки. Пред Беларуската гара беше пълно с бабички, които продаваха нещо, стояха неподвижно, вдигнали стоката пред гърдите си. Забелязвах това, което виждаха туристите; бях просто турист.
Таксито спря на един светофар; дете, може би момиченце, на около пет години провря глава през прозореца и запроси дребни. В замяна предлагаше „Космополитън“. Имаше лице на клоун; срещу няколко монети изнесе цял цирк.
Читать дальше