Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Моля?

— Какво, мислеше го за светец ли? Беше от КГБ. Като Генадий. И двамата не бяха ангели.

Не питах, но Бърди нямаше да ме остави току-така.

— Искаш да знаеш дали Генадий е предал баща ти? Дали е доложил думите на майка ти, вицовете й, озлоблението към системата, опитите да изпрати информация на приятелите си зад граница? Не знам. Генадий, разбира се, беше влюбен в нея.

Предполагам, че винаги съм го знаел.

— Обичаше я още отпреди баща ти, а Генадий много го биваше в говоренето, помниш ли? Можеше да омагьоса всеки. Но тя предпочете баща ти.

— Разбирам.

— О, не се дръж като дете. Не е предал баща ти заради това. Ако го е направил, е било, защото е вярвал в системата. Генадий беше красив мъж наистина. И винаги идваше да ме види на рождения ми ден, всяка година. Обичаше те, Артьом. Наистина го болеше, че отказваш да се срещнете. Накрая се оказа, че знае прекалено много за всичко това. — Махна с ръка — говореше за Москва, Русия, за живота. — Знае почти колкото Бърди — отплесна се. — Видя ли го в Ню Йорк?

— Не.

— Получи ли сладкиша ми?

— Изядох го до троха.

— Искам да ми помогнеш, Артьом.

Не бях чувал Бърди да моли за нещо. Беше пословична с това. „Ако на Бърди някога й потрябва нещо, каза веднъж майка ми, ще трябва да се досетиш какво е. Никога няма да те помоли открито. Има гордост, с лопата да я ринеш.“

— От какво имаш нужда? Какво мога да направя за теб?

— Женен ли си, Артьом, миличък?

— Не се дръж като еврейска майчица. Бях женен навремето.

— Навремето? За пет минути, когато беше на осемнадесет. И какво стана? Кръшна и тя те заряза. Фу! Тази твоя Евива беше малко трътлеста, но далеч нелоша за израелка. — Впи замъглените си от ревматизма птичи очи върху мен.

Ухилих се.

— Държах се лошо. Бях много млад.

— Ожени се. Ще живееш по-дълго.

— Кажи ми какво искаш.

— Да ми кажеш кой уби Генадий Михайлович.

Разказах й за Лев и убийството, и за мафията.

Тя направи гримаса.

— Остави това. Кой го е уредил? Кой е изпратил убиеца?

— Стана случайно.

— Не ставай глупав. — Също като мен не можеше да понесе, че смъртта му е станала погрешка, че е безсмислена.

Тя затвори очи.

— Уморих се. Можеш да изпушиш една цигара, преди да тръгнеш. — Поспря, за да подсили напрежението. — Познай кого видях?

Все пак бе остаряла. Прескачаше от тема на тема, без да се усети.

Хвана ръката ми и я стисна.

— Кой, миличка?

— Не ми викай „миличка“. И зарежи този поглед. Въпреки това ще ти кажа. — Присмиваше ми се.

— Кой?

— Чьом Бродски — каза го с триумф. — След всичките тези години Чьом се обади на Бърди. Дойде ми като гръм от ясно небе. Да видя, кога беше? Преди няколко месеца. Искал да се видим, да побъбрим. За доброто старо време. Да бе, и папата е евреин. Аз се правя на недостъпна: „Съжалявам, Чьом Арнолдович, вие сте известен човек и ви се полага уважение, но аз съм малко по-стара, така че ще трябва да дойдете при Бърди. Вече не излизам“. „Ще изпратя кола — ми казва той. — Ще дойдеш на вечеря в «Метропол».“ И изпрати, и то каква. Твърдеше, че било „Мерцедес Бенц“, но повече ми приличаше на катафалка. Немска на всичкото отгоре.

— Може ли да те питам нещо, лельо Бърди?

— Някога да съм отказвала да ти отговоря? Да съм те лъгала? Питай.

— Спала ли си с Чьом Бродски?

Намуси се, после избухна в смях.

— Е, сама те научих да задаваш въпроси. И то какви. Веднъж, всичко продължи един уикенд.

— Обичаше ли го?

Заразгръща албума си изчервена.

— Какво искаше?

— Тетрадките ми.

— Какви тетрадки?

— Такива. Записвам нещата в тетрадки. Бърди си води бележки от тридесет, може и четиридесет години. Откъде е разбрал Чьом? Клюки. Слухове. Обичайното. Всички знаят, че Бърди все си пише нещо. Само Чьом е достатъчно умен да се сети, че в тетрадките има хляб. Има информация. В тази смехотворна страна информацията винаги ще се котира. А това Чьом го знае най-добре. Сега е навсякъде, купува какво ли не, вестници, телевизии, онези сателити. О, не използва името си; господин Чьом Бродски, депутатът, господин Знам всичко за Русия се оттегли от активен живот. Но аз знам. — Тя отпи от чая. — Познавах хората. Записвах си това-онова. Имаше години, в които нямаше какво друго да правя. През войната. През чистките. Бърди си седи вкъщи, кротува си и пише в тетрадките. Кой ще ти забележи с какво се занимава някаква си грозна старица?

— Какво записваше?

— Искаш ли още кейк? Хайде, дояж последното парче.

— Благодаря. — Изядох го.