Реджи Наделсън - Червената мъгла

Отиде в кухнята и се засуети с чайника.

— Английският ти е добър. — Говореше бързо. — Добре те научих навремето. Нали?

Бърди започна да ме учи на английски с нюйоркски акцент още когато бях на пет или шест. Заедно се „разхождахме“ из Ню Йорк с „Пешеходец в града“ на Алфред Казан и дневниците на Горки. После минахме Уолт Уитман, Стивън Крейн, Уошингтън Ървинг. Заедно се възхищавахме на Томас Пейн, после Бърди ми даде Фенимор Купър и По, Хенри Джеймс и Мелвил, Линкълн Стивънс, О’Хенри и Едит Уортън. Стигнахме и до Дос Пасос и Харт Крейн, Клифърд Одетс и Ъруин Шоу. Отбивахме се в Харлем с Джеймс Болдуин и на Лонг айлънд с Фицджералд. Не знам с какви услуги бе получила книгите Бърди, но те ми вдъхнаха любов към Ню Йорк много преди да отида там.

— Ще ядеш кейк. — Беше команда.

Виждах, че не е готова да обсъжда Генадий Устинов. За нея бе прекалено болезнено, бяха стари приятели. Той й помагаше в лоши времена.

— Кейкът ще ми дойде добре.

През завесата видях, че кухнята е пълна с неща, които й бях изпращал, а тя трупала: кутии с бисквити, буркани кафе, шоколад, аспирин и сирене, всички безразборно наблъскани по шкафчетата. Докато чакаше чайника да заври, вдигна срещу светлината скъпия сапун, който й купих от безмитната зона. Помириса го, огледа етикета от полузабравената страна, опита да разгадае значението му.

Върна се с поднос кейк, маринован патладжан, бисквити, хляб с масло и чай.

Не се беше променила, с изключение на свилите се кости и сбръчканата кожа, увиснала по тях като стар комбинезон. Беше си все така устата и почти толкова будна. Забелязах обаче, че по-често използва умалителни; може и да мислеше, че е единственият останал на една старица начин да изкуши. Бърди поначало не беше обичлива жена, но възрастта донейде я бе смекчила. Сега често използваше фрази на идиш, сякаш се връщаше в детството си.

— Седни. Там, на онзи стол до прозореца — повтори, посочвайки сгъваемия стол, част от комплекта за бридж от миналото й. — Донесохме свои мебели, дойдохме за постоянно.

Грижливо облепеният с тиксо прозорец гледаше към занемарения парцел пред блока на Бърди. Сградите стърчаха като изгнили зъби от болни венци. Под апартамента й имаше държавен магазин, пред който се виеше опашка пенсионери.

Бърди ме приближи и тежко се отпусна на рамото ми.

— Всеки ден идват да чакат на опашка. Да ти кажа ли какво си мисля? Че го правят по навик. И за евтините огризки. Знаеш ли, слязох долу за пръв път от две години насам и видях неща, каквито не съм виждала от младостта си. Печено свинско. Пушени пилета. Стариците идват да зяпат нещата, които ще изядат малко преди червеите.

Върна се на стола си; аз седнах срещу нея.

— Може ли да запаля?

Подразни се.

— Не… Всички сега говорят само за мафията. И как иначе тук, в столицата на мърморенето и опяването, на обвинително вдигнатите пръсти, на измиването на ръцете. Няма дисциплина. Няма уважение — измърмори. — Бърди е направо отвратена, да знаеш. Мафията. Животът не ти харесва? Ами направи нещо, не вини за всичко мутрите… Аз, естествено, познавам истинската мафия — каза, връщайки се към детството си.

В красивата им стара къща във Флатбуш бяха идвали истински господа от мафията, с костюми от лама и бомбета. Сваляли шапки пред майка й, а на нея носели бонбони с формата на цветя и животни, докарани чак от Италия. Бащата на Бърди бил скъп адвокат, с връзки в града и оттам Бърди се запознала с дошлите на консултации Лъки Лучано и Бъгси Сийгъл. Това беше истинската мафия.

Слушайки брътвежа й, започнах да се съмнявам дали изобщо осъзнава, че ме е нямало. Думите й съпровождаше шум, като потракваща в чинийка чаша; беше се предала и сложила изкуствени зъби и протезата не й бе по мярка. А толкова се гордееше със зъбите си. „Знаеш ли как събрах пари да дойда в Москва? — питаше. — С мляко. Имах превъзходни зъби. В Ню Йорк се снимах в реклами за мляко.“

Седеше, отпиваше от чая си и говореше. Времената са тежки, казваше, ако под тежки разбираш, че не можеш да си позволиш дори да занесеш обувките си на обущар. Стоиш си вкъщи. Ако си на фиксирана пенсия в рубли, си седиш вкъщи и гледаш новите милионери по телевизията.

Тя, Бърди, има нещичко заделено, ми каза. След шестдесет години в Москва продължаваше да бъде дъщерята на Ейб Голдън, богатия адвокат. Взе една снимка в лакирана дървена рамка и я вдигна срещу белезникавата светлина — Бърди Голдън на двадесет и две, с бяла рокля и бели кожени сандали на Червения площад. Бърди се бе присъединила към революцията с два скъпи пътнически сандъка; дъщерята на Ейб Голдън пътувала първа класа.