Реджи Наделсън - Червената мъгла

Питъс трябваше насила да ме извлече навън.

— Какво беше това?

Той рязко смъкна маската си.

— Според нас малко устройство. Малко тор, малко химикали. Бомба-самоделка. Не е гръмнала.

— Кое ги е убило тогава?

— Не знам. Нещо пъхнато в бомбата. Нещо достатъчно токсично да нанесе тези поражения и без взрив. Хващам се на бас, че е цезий. Или някакви разтворими соли. Остава само да добавиш вода и да разбъркаш.

— А защо не се е задействало?

— Случайно. Нещо се е прецакало. Късмет. Късмет — този път го изръмжа и погледна към сградата.

Първата пристигнала за ранната смяна била в болница, каза Питъс. Отворила вратата и не могла да повярва на очите си. Поела си дълбоко въздух, от което й станало още по-лошо. Мъжът от нощната смяна вече лежал в собственото си повръщано.

Беше послание от копелето. От Лев. Да ви го начукам, крещеше. Мамка ви на мафията, която ме изхвърли и заряза. На властите. На теб.

— Всички вън — чух да вика от моравата Питъс.

Свалих предпазния костюм.

— Апартаментът ти обаче е чист, инспекторе. Пратих човек, гайгеровият брояч не се задействал.

Един от хората на Питъс носеше мобилен телефон — грабнах го и се обадих на Зайцев. Държа се хладнокръвно. Не знаел нищо.

— Осъществихме контакт, после го изритахме. Казах му: „За какво са ми мостри от тая гадост? Ние сме легални бизнесмени“. Видя ли какво направи с бизнеса на жената? Видя ли? — В гласа му имаше хладен гняв. Затвори.

Усетих някой да слага ръка на рамото ми.

— Какво щеше да стане, ако бомбата се беше задействала?

— Да зарази най-малко целия квартал — каза Питъс. — Имитаторите щяха да си умрат от кеф.

— Той е тук, нали?

— Да — каза Питъс. — Близо е. Мога да го подуша.

Открихме го на брега. Лев силно кървеше. Опитваше се да се завлачи до дъсчената алея, сякаш тя щеше да му предостави защита. С мъка понечи да се изправи на крака, после пак падна. Повтори го, отново и отново, като някакъв ритуал. В устата му влезе пясък, опита да го изплюе — излезе целият в кръв.

Кръв покриваше якето, карираната му риза, панталоните, ръцете. По подобната му на череп глава стърчаха мазни кичури рядка руса коса, страните му бяха хлътнали като на старец; всичките зъби бяха изпадали.

— Къде е онзи боклук? — попитах го на руски.

— У мен — каза глас зад гърба ми.

Обърнах се — беше Свердлов, държеше в ръце два куфара като портиер. По коженото му сако, когато се отвори на довеяния от океана остър полъх, имаше кръв.

— За бога, оставете ги на земята — обади се Питъс и се обърна към мен: — Това ли е Свердлов?

— Къде, по дяволите, потъна?

Свердлов махна към Лев.

— Трябваше да взема куфарите.

— Знам за артистичното ти име. Ред Меркюри. Ще ми обясниш ли, майната ти?

— Кръстих се ядреният диджей. Беше на майтап, преди много години.

— На майтап?

— Да, шега. Така оцелявахме, с шеги. Забравил си.

С оковани зад гърба си ръце, Лев сляпо залитна и се препъна в струпания под алеята боклук.

Този човек бе убил Генадий Устинов. Олга Грос. Старецът от Пен стейшън. Преследвал ни бе с Лили. Заради него Рики беше в кома в „Св. Винсънт“. Оставил беше след себе си огромна диря кръв. Сега изглеждаше жалък, недостоен за толкова много смърт. Но какво бях очаквал? Да вика „Аз съм върхът“ като Кагни в „Бяла топлина“?

Вместо това залитна към мен. Опита да ме повали с глава, но се строполи по лице.

Рой Питъс ме сграбчи за рамото.

— Пусни ме — казах.

— Искам да говори. Искам да знам останалото. Питай го.

Питах на руски, но Лев само изръмжа и отново опита да се изправи.

— Ами Лили? Кажи ми за Лили? — попитах отново, но той само изгрухтя — като прасетата от онзи преглед.

Опита да се изправи. Хайде, помислих, стани. Нападни ме. Искам да те убия. Искам го. Извадих револвера си.

— Ти уби приятеля ми, мамка ти — извиках. — Опита да убие Рики — казах на другите. — Разбирате ли?

Лев поклати глава.

— Не, не.

— Кога нападнаха Рики? — попита Толя, още стиснал куфарите.

Казах му.

— Не лъже — каза Толя, но аз не исках да го слушам.

— Не го прави, инспекторе — обади се Питъс.

Чух сирените. После с изписана по лицето омраза, каквато не съм виждал у друго човешко същество, издавайки мяукащи звуци като умиращата котка, като прикованите в кошарите прасета, Лев събра сетни сили и се метна към Толя и куфарите. Опита да ги ритне, да ги отвори и ни подари последен полъх смърт.

Не знам дали го застрелях от съжаление, защото приличаше на ранено животно, или от омраза. Той падна, около минута пошава на земята, после застина и пясъкът под него се обагри в червено.