Мери Кларк - Черни рози

— Кери е добър шофьор — успокои я Джонатан. — Не се притеснявай. Всеки момент ще пристигнат.

— Знам. Просто…

Не беше нужно Грейс да довършва изречението, понеже Джонатан я разбираше напълно. Откакто двайсет и една годишната Кери, която тъкмо започваше да учи право, беше дошла у тях да работи като помощничка в домакинството, двамата я приеха като своя дъщеря. Това беше преди петнайсет години и оттогава Джонатан често насърчаваше Кери в кариерата й. Неотдавна използва влиянието си, за да бъде включено името й в списъка на кандидатите за съдии.

След десет минути се чу дългоочакваното позвъняване на вратата, известяващо за пристигането на Кери и Робин. Както и очакваше момиченцето, за него наистина имаше подарък — книга и компютърна игра. След вечеря то се сгуши с книгата на едно кресло в библиотеката, докато възрастните си пиеха спокойно кафето.

Когато се увери, че Робин няма да я чуе, Грейс попита тихо:

— Нали няма да й останат белези по лицето?

— И аз зададох същия въпрос на доктор Смит. Той ме увери, че всичко ще е наред, и сякаш се засегна от тревогата ми. Трябва да ви кажа, че този човек е страшно самолюбив. А и миналата седмица в спешния кабинет дежурният лекар твърдеше, че доктор Смит е добър пластичен хирург. Всъщност го нарече чудотворец.

Кери отпи от кафето и се сети за жената, която бе видяла пред кабинета на д-р Смит. Погледна към Джонатан и Грейс.

— Докато чаках Робин, се случи нещо необичайно. При доктор Смит имаше някаква пациентка, която ми се стори позната. Дори попитах на регистратурата за името й. Сигурна съм, че досега не съм срещала жена с това име. И въпреки това не мога да се освободя от чувството, че я познавам отнякъде. Цялата настръхнах при вида й. Не е ли странно?

— Как изглеждаше? — поинтересува се Грейс.

— Невероятно красива и съблазнителна по някакъв чувствен и предизвикателен начин — отвърна замислено Кери. — Според мен устните й създаваха това усещане. Бяха пълнички и нацупени. Навярно е някоя от бившите приятелки на Боб и аз просто не мога да се отърся от спомена. — Сви рамене и добави: — Едва ли ще се успокоя, докато не се сетя коя е.

„Вие променихте живота ми, доктор Смит.“ Ето какво каза Барбара Томпкинс, преди да напусне кабинета му днес. И той знаеше, че говори истината. Беше променил външността й, а заедно с това и живота й. От обикновена, почти невзрачна жена, която изглеждаше направо възрастна за двайсет и шестте си години, д-р Смит я беше превърнал в млада красавица. Всъщност в нещо повече от красавица. Сега тя имаше дух. Вече не беше онази несигурна жена, която дойде при него преди една година.

Тогава Барбара Томпкинс работеше в някаква малка рекламна фирма в Олбъни. Когато за първи път влезе в кабинета му, тя каза: „Видях какво сте постигнали с една от пациентките си. Току-що наследих известна сума пари от сестрата на баба ми. Можете ли да ме направите хубава?“

Той беше отишъл по-далеч — просто я бе преобразил. Барбара се превърна в истинска красавица. Сега работеше в голяма, авторитетна рекламна агенция. Беше умна и след като стана красива, животът й действително се промени.

Д-р Смит привърши с последната за деня пациентка в шест и половина. После измина пеша трите пресечки до старата си къща на Уошингтън Мюс.

Беше си изградил навика всеки ден да се прибира у дома, да се отпуска с чаша бърбън и сода, докато гледа новините по телевизията, а после да реши къде да отиде за вечеря. Живееше сам и почти винаги се хранеше навън.

Тази вечер го обзе необичайна нервност. От всички жени Барбара Томпкинс най-много приличаше на нея. Външността й му действаше емоционално, почти пречистващо. Случайно чу Барбара да казва на мисис Карпентър, че ще води някакъв клиент на вечеря в Дъбовата зала на хотел „Плаза“.

Изправи се с неохота. Това, което щеше да стане, беше неизбежно. Д-р Смит щеше да отиде в Дъбовата зала и да потърси малка маса, от която да наблюдава Барбара, докато вечеря. Ако му провървеше, тя нямаше да разбере, че е бил там. Но дори и да го видеше, той просто щеше да й махне с ръка. Нямаше причини да си помисли, че я преследва.

След като се прибраха от вечерята у Джонатан и Грейс и Робин заспа, Кери продължи да работи. Беше се разположила в кабинета на къщата, в която се преместиха, след като Боб ги напусна. Успя да я купи изгодно, понеже цените на недвижимите имоти бяха спаднали. Харесваше я и бе много доволна. Къщата беше строена преди петдесетина години, типична за Кейп Код просторна сграда с двойни еркерни прозорци и с голям двор, в който растяха много дървета. Единственият сезон, когато не я обичаше, бе след като листата започваха да капят — с тонове листа. Наближава и този момент, помисли си тя и въздъхна.