Мери Кларк - Черни рози

— Не ми харесва д-р Смит — отсече Робин, докато Кери изкарваше колата от гаража на Девета улица, близо до Пето Авеню.

Кери я погледна учудено.

— Защо?

— Страшен е. Когато ходя при доктор Уилсън, той винаги се шегува с мен. А доктор Смит дори не се усмихна. Държеше се така, сякаш го е яд на мен. Каза, че на някои хора им е дадена красота, докато други трябва да я придобият, но и в двата случая тя не бивало да се унищожава.

Робин беше наследила удивителната външност на баща си и наистина беше една малка красавица. Някой ден това действително можеше да се окаже бреме за нея. Но Кери се чудеше защо докторът е трябвало да говори такива странни неща на едно дете.

— Не биваше да му казвам, че бях без предпазния колан, когато стана катастрофата — добави Робин, — защото доктор Смит започна да ми се кара.

Кери погледна дъщеря си. Робин винаги си слагаше колана. Навярно Боб беше тръгнал рязко, преди тя да успее да го закопчее. Стараейки се гласът й да не прозвучи гневно, тя каза:

— Татко ти сигурно е излязъл от гаража бързо.

— Просто не забеляза, че не успях да закопчея колана — оправда се Робин, долавяйки напрегнатия тон на майка си.

На Кери й дожаля за нея. Боб Кинълен ги напусна, когато Робин беше още бебе. Сега бе женен за дъщерята на шефа си и имаше петгодишно момиченце и тригодишно момченце. Робин умираше за баща си и когато се виждаха, той много й угаждаше. Но често я разочароваше, като се обаждаше в последната минута, за да отложи вече уговорена среща. Втората му жена не желаеше да й се напомня, че мъжът й има и друго дете, и Боб никога не канеше Робин в дома си. Ето защо момичето почти не се познаваше с брат си и сестра си.

В редките случаи, когато наистина спази обещанието си и я изведе, ето какво се случва, помисли си Кери. Постара се обаче да прикрие гнева си и реши повече да не обсъжда въпроса.

— Защо не се опиташ да подремнеш, докато стигнем до чичо Джонатан и леля Грейс?

— Добре — каза Робин и затвори очи. — Обзалагам се, че са ми приготвили подарък.

Докато чакаха Кери и Робин за вечеря, Джонатан и Грейс Хувър си пиеха обичайното за късния следобед мартини във всекидневната на дома си в Олд Тапан, която гледаше към езерото Тапан. Залязващото слънце хвърляше полегати сенки върху спокойните води. Дърветата, подрязани грижливо, за да не пречат на гледката към езерото, бяха отрупани с разкошни лъскави листа, които скоро щяха да окапят.

Джонатан беше запалил първия огън за сезона, а Грейс отбеляза, че по радиото са съобщили за сланата, която се очаквало да падне през нощта. Бяха хубава двойка, наскоро прехвърлили шейсетте, женени от близо четирийсет години. Свързваше ги не само обичта и навикът. С времето сякаш бяха започнали да си приличат — и двамата имаха аристократични черти и гъста коса. Неговата беше бяла и чуплива, а нейната — къса и къдрава, все още само прошарена.

Телата им обаче видимо се различаваха. Джонатан седеше изправен на креслото, а Грейс се беше облегнала на канапето срещу него. Безжизнените й крака бяха покрити с плетен вълнен шал, свитите й пръсти — отпуснати на скута й. Наблизо стоеше инвалидна количка. Тя от години страдаше от ревматоиден артрит и ставаше все по-неподвижна.

Джонатан бе проявявал преданост към нея през всичкото време. Шеф на голяма адвокатска кантора в Ню Джърси, която се занимаваше със заплетени граждански дела, от двайсетина години той беше и сенатор на щата и няколко пъти бе отхвърлял възможността да се кандидатира за губернатор. „Мога да направя достатъчно добро или зло и в сената — често казваше той. — Пък и едва ли ще спечеля изборите.“

Всички, които го познаваха, не вярваха на думите му. Беше им ясно, че Грейс е причината да избягва губернаторския пост, и се чудеха дали не се ядосва, че състоянието й го е принудило да пропусне този шанс. Но дори и да бе така, той никога не го показваше.

Грейс отпи от мартинито си и въздъхна:

— Това е любимият ми сезон. Толкова е красиво, нали? Подобни дни ме карат да си спомням как вземахме влака за Принстън от Бринмор, да гледаме мачовете, и вечеряхме в „Насо Ин“…

— И отсядахме в къщата на леля ти. А тя изчакваше, за да се увери, че ти си заспала, преди да се прибере в спалнята си — изсмя се Джонатан. Молех се поне веднъж този стар прилеп да си легне рано, но тя никога не нарушаваше принципите си.

Грейс се усмихна.

— Още щом колата ти спираше пред къщата, лампата на верандата светваше — спомни си тя и тревожно погледна часовника върху камината. — Не ти ли се струва, че Кери и Робин закъсняват? Настръхвам, като си помисля колко е натоварено движението сега. Особено след случката от миналата седмица.