Мери Кларк - Черни рози

— Всичко ще бъде наред, нали, мамо? Искам да кажа, че лицето ми няма да е обезобразено.

Робин беше красиво дете, с големи сини очи, овално лице, високо чело и изваяни черти — копие на баща си. Кери я успокои, като се надяваше, че казва истината. А сега, за да се разсее, огледа чакалнята. Беше обзаведена с вкус — няколко канапета и кресла, тапицирани с дамаска на цветчета. Светлината беше мека, килимите — луксозни.

Една четирийсет и няколко годишна жена с превръзка на носа чакаше да я извикат. Друга, която беше леко притеснена, сподели с красивата си придружителка:

— Сега съм доволна, че те послушах. Изглеждаш великолепно.

Така е, помисли си Кери, и смутено бръкна в чантата си за пудриерата. Отвори я и се взря в огледалото. В момента й личеше, че е на трийсет и шест. Много хора я намираха привлекателна, но тя непрекъснато имаше съмнения. Напудри носа си, за да скрие омразните лунички, вгледа се в очите си и реши, че когато е уморена, светлокафявият им цвят помътнява. Пъхна зад ухото си кичура коса, въздъхна, затвори пудриерата и приглади назад бретона, който се нуждаеше от подстригване.

Впери тревожно поглед във вратата на кабинета. Недоумяваше защо свалянето на конците отнема толкова много време. Дали няма усложнения?

След миг вратата се отвори. Кери вдигна очи в очакване. Но вместо Робин от кабинета излезе млада жена на около двайсет и пет години. Облак от черна коса заобикаляше намръщеното й красиво лице.

Интересно дали винаги е била такава, помисли си Кери, докато изучаваше издадените скули, правилния нос, изящно оформените нацупени устни, блестящите очи, извитите вежди.

Навярно усещайки втренчения й поглед, младата жена озадачено се взря в Кери, докато я подминаваше.

Нещо стегна Кери за гърлото. Познавам те, каза си тя. Но откъде? Преглътна, понеже устата й изведнъж пресъхна. Виждала съм това лице.

След като жената излезе от чакалнята, Кери отиде на регистратурата. Обясни, че е срещала някъде жената, която току-що е излязла от кабинета. Коя е тя?

Името Барбара Томпкинс не й говореше нищо. Сигурно грешеше. И все пак, когато отново седна, глождещото чувство, че вече я е виждала, не я напускаше. Ефектът беше толкова смразяващ, че тя потрепери.

Кейт Карпентър изгледа пациентите в чакалнята с неприязън. От четири години работеше като операционна сестра на д-р Смит и го смяташе за гений.

Никога не се бе изкушавала да провери умението му върху самата себе си. Петдесетгодишна, със здраво телосложение, приятно лице и посивяваща коса, тя казваше на приятелките си, че е против пластичната хирургия, понеже човек трябвало да си остане такъв, какъвто се е родил.

Кейт Карпентър изпитваше симпатия към пациентите с истински проблеми, но ненавиждаше мъжете и жените, които идваха да се подлагат на безброй операции и манипулации в безмилостно търсене на физическо съвършенство. Но всъщност, както обичаше да споделя със съпруга си, именно тези хора изкарваха заплатата й.

Понякога тя се чудеше защо продължава да работи при д-р Смит. Беше толкова рязък с всички — както с пациентите, така и с персонала, — че на моменти изглеждаше ужасно груб. Рядко хвалеше някого, но не пропускаше да изтъкне саркастично и най-малката грешка. И все пак възнаграждението й беше много добро, а да наблюдава операциите му за нея бе истинско удоволствие.

Напоследък обаче забелязваше, че хирургът все по-често става раздразнителен. Бъдещите пациенти, насочени към него заради отличната му репутация, се обиждаха от обноските му и понякога се отказваха от операциите. Държеше се ласкаво единствено с онези, които очакваха да получат специалната „външност“. Това беше още нещо, което притесняваше Карпентър.

Освен сприхавото му държане през последните месеци сестрата беше забелязала и че д-р Смит проявява безразличие и склонност към усамотяване. Понякога, докато говореше с нея, погледът му беше празен, сякаш умът му бе на друго място.

Кейт Карпентър стрелна с очи часовника си. Както очакваше, след като приключи с прегледа на Барбара Томпкинс, последната пациентка със специалната „външност“, лекарят влезе в кабинета си и затвори вратата.

Чудеше се какво прави там. Сигурно му беше ясно, че закъснява. Онова малко момиченце, Робин, беше в манипулационната вече половин час, а имаше и други пациенти. Сестрата обаче бе забелязала, че след преглед на някоя от специалните си пациентки той винаги се усамотяваше.

— Мисис Карпентър… — Сестрата се стресна и вдигна очи от бюрото. Д-р Смит се взираше в нея. — Мисля, че накарахме Робин Кинълен да ни чака прекалено дълго — продължи с упрек лекарят, а зад очилата очите му бяха леденостудени.