Мери Кларк - Къде си сега?

„На снимката Макензи изглеждат по-сковани от нас“ — помисли си Барът. Бащата и синът бяха със смокинги, а майката и дъщерята — с вечерни рокли. Но общият ефект бе един и същ — едно усмихнато, щастливо семейство, което пожелава на приятелите си весела Коледа и щастлива Нова година. Това трябва да бе последната картичка, която са направили, преди синът да изчезне.

Сега Чарлс Макензи младши бе изчезнал от десет години, а Чарлс Макензи старши бе загинал на единадесети септември.

Барът разбута някои лични документи в чекмеджето си и извади коледната картичка на собственото си семейство. Облегна лакти на бюрото и вдигна двете снимки, като ги сравняваше една с друга. „Аз съм щастливец — помисли си той. Рик току-що бе завършил първата си година във «Фордхам» с много висок успех, а Мелиса — още една пълна отличничка — завършваше предпоследния си курс в католическото училище и тази вечер бе балът й. — С Бет сме повече от щастливи. Благословени сме.“

За миг през ума му пробяга една мисъл: „Ами ако нещо ми се случи, докато съм тук, а Рик излезе от стаята в пансиона и изчезне? Ако вече ме няма, за да го намеря?“.

Рик никога не би причинил подобно нещо на майка си и сестра си, за нищо на света, каза си Барът.

„Но всъщност Каролин Макензи иска да ме убеди точно в същото: че нейният брат никога не би го направил.“

Барът бавно затвори папката „Макензи“ и я прибра в най-горното чекмедже на бюрото си. Ще я погледна сутринта, реши той, и може би ще се отбия при някои от хората, които са дали показания на времето. Няма лошо да задам някои въпроси и да видя дали междувременно паметта им не се е поосвежила.

Беше четири часът. Време да си тръгва. Искаше да се прибере навреме, за да направи снимка на Мелиса в балната й рокля заедно с приятеля й, Джейсън Кели. „Приятно хлапе — размишляваше Барът, — но толкова слабо, че ако изпие чаша доматен сок, ще се види как течността слиза по тялото му, като живак на термометър. Искам и да си побъбря с шофьора на лимузината, която ще ги вземе — само да хвърля поглед на разрешителното му и да намекна, че е по-добре и през ум да не му минава да кара и с една миля в час повече от допустимото.“ Изправи се и си облече якето.

„Човек прави всичко по силите си, за да защити децата си“ — мислеше си той, докато се обръщаше и подвикваше: „До скоро!“ на момчетата в стаята на отдела и после, докато вървеше по коридора. „Но понякога, колкото и да се опитваш, нещо се обърква и детето ти се оказва жертва на катастрофа или на нечия мръсна игра.“

„Моля те, Господи — помоли се, докато натискаше бутона на асансьора, — моля те, не позволявай това някога да се случи на нас.“

Чичо Дев бе казал на Елиът Уолъс за бележката, оставена от Макс в кутията за дарения, и в понеделник вечер Елиът ни изведе на вечеря. През невъзмутимото му както винаги изражение прозираше само лека искрица на безпокойство. Елиът е главен изпълнителен директор и председател на борда на „Уолъс и Мадисън“ — инвестиционната фирма на Уолстрийт, която се грижи за финансите на семейството ни. На времето той бе един от най-добрите приятели на баща ми и двамата с Мак винаги сме го смятали за нещо като чичо. Разведен от години, Елиът е влюбен в майка ми или поне на мен така ми се струва. Мисля, че нейното безразличие към него през годините, последвали смъртта на татко, е още една последица от изчезването на Мак.

Веднага щом седнахме на любимата му маса в „Льо Сирк“, подадох на Елиът бележката на Мак и заявих, че след прочитането й съм по-решена отвсякога да го намеря.

Надявах се Елиът да подкрепи решението ми да се опитам да открия Мак, но останах разочарована.

— Каролин — бавно рече той, докато четеше и препрочиташе бележката, — не смятам, че постъпката ти ще бъде честна спрямо брат ти. Той се обажда всяка година, така че знаеш, че е добре. Самата ти си споделяла, че ти се струва спокоен, дори щастлив. Той отговаря незабавно на обещанието ти — или по-скоро заплахата ти — да го откриеш. Заявява ти колкото се може по-директно по най-достъпния за него начин да го оставиш на мира. Защо не уважиш желанията му и още по-важно, защо не престанеш да поставяш Мак в центъра на съществуването си?

Не очаквах да чуя подобен въпрос от Елиът и съвсем ясно видях усилието, което му струваше да го изрече. Погледът му бе изпълнен с тревога, а челото му — набръчкано, докато преместваше поглед от мен към майка ми, чието лице бе станало съвсем безизразно. Зарадвах се, че сме на ъглова маса, където никой не можеше да я види — страхувах се, че ще избухне гневно срещу Елиът, както направи с мен след последното обаждане на Мак, или по-лошо, ще се разплаче.