Мери Кларк - Къде си сега?

Когато телефонът иззвъня, доктор Грог Андрюс се намираше под душа, затова реши да остави да се включи телефонният секретар. Не беше на смяна и имаше среща с дама, с която се бе запознал предишната вечер на коктейл по случай излизането на романа на един приятел. Сърдечен хирург в болницата „Ню Йорк-Презвитериън“, какъвто беше и баща му преди пенсионирането си, Грег се избърса с хавлията, влезе в спалнята си и се замисли, че в тази майска вечер бе започнало да захладнява. Отвори гардероба и избра светлосиня риза с дълги ръкави, отворена на врата, светлокафяви панталони и тъмносиньо яке.

„Лизи все ми повтаря, че изглеждам страшно скучен — припомни си той и с усмивка се замисли за сестричката, която бе по-малка от него с цели дванадесет години. — Казва, че трябва да си купя някои дрехи в ярки цветове и да ги смесвам. Също така ме съветва да си сложа контактни лещи и да се отърва от тази ниска подстрижка.“

— Грег, ти си наистина сладък — не си красавец, но си сладък — беше му казала тя с делови глас. — Искам да кажа, жените харесват мъже, които имат ум в главите си. Пък и винаги се влюбват в лекари. Нещо като неосъзнат комплекс по отношение на бащата, предполагам. Но не е зле да изглеждаш малко по-жизнерадостен.

Лампичката на телефонния секретар примигваше. Той се зачуди дали да си направи труда да провери съобщението сега, или да го остави за след като се прибере, но накрая все пак натисна бутона.

— Грег, баща ти е. Съквартирантката на Лизи току-що ми се обади. Лизи е изчезнала. Снощи си тръгнала сама от някакъв бар и оттогава никой не я е виждал. На път към апартамента й съм. Ще се срещнем там.

Грег Андрюс усети как го побиват студени тръпки, докато спираше секретаря и натискаше бутона, който избираше номера на телефона в колата на баща му.

— Татко, току-що чух съобщението ти — каза той, когато баща му вдигна. — Ще се видим в апартамента на Лизи. По пътя ще позвъня на Лари Ахърн. Само недей да караш прекалено бързо.

Грег грабна мобилния си телефон, изхвърча от апартамента, хвана асансьора, който тъкмо слизаше от по-горните етажи, профуча през фоайето и без да поглежда към портиера, се втурна към пътя, за да спре някое такси. Както обикновено по това време, не се виждаше нито едно със светната лампичка. Грег отчаяно се огледа нагоре и после надолу по улицата, надявайки се да види някоя от лимузините, които нямаха право да качват пътници по улиците, но все пак го правеха и които често се срещаха по Парк Авеню.

Забеляза една, паркирана малко по-надолу по пресечката, и се втурна да я хване. Излая адреса на Лизи на шофьора и отвори клетъчния си телефон, за да се обади на стария си съквартирант от колежа в Джорджтаун, който сега бе началник на детективите в кабинета на окръжния прокурор на Манхатън.

След две иззвънявания се чу гласът на Лари Ахърн, който приканваше обаждащия се да остави съобщение.

Грег раздразнено поклати глава и каза:

— Лари, Грег е. Обади ми се на мобилния. Лизи е изчезнала.

„Лари постоянно си проверява съобщенията“ — напомни си Грег, докато колата си проправяше път през града убийствено бавно. Докато минаваха по Петдесет и втора улица, се сети, че след петнадесет минути младата жена, с която се бе запознал снощи, щеше да го чака в бара на „Четирите сезона“.

Тъкмо се канеше да й остави съобщение, когато му се обади Ахърн.

— Разкажи ми за Лизи — нареди в слушалката.

— Снощи отишла в някакъв бар или клуб, или както искаш да наречеш онези места във Вилидж и Сохо. Тръгнала си сама, когато затворили, и така и не се прибрала вкъщи.

— Как се казва барът?

— Все още не знам. Не се сетих да попитам татко. Той е на път за апартамента.

— Кой ще знае името?

— Съквартирантката на Лизи, Кейт. Точно тя се е обадила преди малко на татко. С него ще се срещнем в апартамента, в който живеят двете с Лизи.

— Дай ми номера на Кейт. Ще ти се обадя.

Кабинетът на Лари Ахърн се намираше непосредствено до общата стая на детективския отдел. Лари бе доволен, че никой не можеше да види лицето му в този миг, Лизи бе шестгодишна, когато той за пръв път отиде на гости у семейство Андрюс в дома им в Гринич през есента на първата си година в колежа. Тя бе израсла пред очите му и от хубаво дете се бе превърнала в зашеметяващо красива млада жена — жена, към която всеки мъж, не само хищниците, би проявил интерес.

„Тръгнала си от бара сама, когато затваряли. Мили боже, това лудо дете. Тези хлапета така и не разбират за какво става въпрос.“