Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Постоя неподвижно и тук, на прага, поглъщайки обстановката в апартамента. Инстинктът му подсказа, че вътре няма никого. Все пак беше нащрек за поставен капан. Залитна, победен от дългото безсъние и прилива на емоции, но се окопити и огледа помещението. В стаята нямаше почти никакви следи от човешко присъствие, като се изключи отвореният празен пакет с размерите на кутия за обувки. В леглото явно никой не беше спал. Къде ли е Борн, запита се Хан.

Най-сетне успя да овладее мислите си и да ги съсредоточи върху конкретната ситуация; отиде в банята, светна лампата. Видя пластмасова четка за коса, четка и паста за зъби, шишенце с освежител за уста — всичко това осигурено от хотела, заедно със сапун, шампоан и крем за ръце. Отвъртя капачката на пастата за зъби, стисна тубичката и изхвърли част от съдържанието й в мивката, пусна водата, за да отмие остатъците. Извади кламер и малка сребриста кутийка, в която имаше две капсули с обвивки от бързоразтворим желатин. Едната беше бяла, другата — черна.

— „Едното хапче пулса учестява, а другото — съвсем го то забавя; на татко хапчето въобще не ти влияе“ — занарежда той с ясен тенор върху мелодията на „Белия заек“ 15 15 Перифраза на текста на песента на „Джеферсън Еърплейн“. — Бел.прев. , докато вадеше бялата капсула от вдлъбнатинката.

Тъкмо се канеше да я пъхне в тубичката с паста за зъби и да запълни изпразненото количество, когато нещо го спря. Преброи до десет, завъртя капачката и остави пастата точно там, където я бе намерил.

Остана така за момент, смутен, втренчен в двете капсули, които забърка собственоръчно, докато чакаше полета си за Париж. Тогава имаше съвсем ясна цел — в черната капсула беше сложил отрова в количество, достатъчно, за да парализира тялото на жертвата, но да остави мисълта й бистра. Борн явно знаеше повече за плановете на Спалко, отколкото Хан — как иначе би проследил всичките нишки до базата в Унгария. Преди да го убие, Хан възнамеряваше да изтръгне от него цялата възможна информация. Поне се опитваше да убеди сам себе си, че ще го направи.

Все пак нямаше как да не признае, че в главата му, където от години зрееше мисълта за отмъщение, напоследък се отваряше място и за други мисли. Колкото и да се опитваше да не ги допуска в съзнанието си, те продължаваха да напират. Всъщност, даде си сметка той, колкото по-яростно ги потиска, толкова по-упорито отказват да се махнат.

Почувства се пълен глупак. Стоеше на прага на отдавна мечтаното отмъщение, а се усещаше неспособен да осъществи детайлно изработения си план. Вместо да се съсредоточи върху работата си, непрекъснато си представяше погледа на Борн, когато му показа фигурката на Буда, увесена на златна верижка. Стисна амулета си и както винаги го обзе онова познато усещане за спокойствие и сигурност, което малката фигурка винаги му внушаваше. Какво му става?

Изпръхтя ядно и се измъкна от апартамента. По пътя към стаята си на долния етаж взе мобилния си телефон и набра местен номер. Отговориха му на второто позвъняване.

— Ало? — Беше Итън Хърн.

— Как върви? — попита Хан.

— Ами, да ти призная, забавлявам се.

— Нали ти казах.

— Къде си? — поинтересува се най-новият служител на „Хуманистас“ ООД.

— В Будапеща.

— Виж, това вече е изненада — отвърна Хърн. — Не изпълняваше ли задача в Източна Африка?

— Отказах я — рече Хан. Беше стигнал до фоайето и се насочваше към изхода. — Всъщност за момента съм се оттеглил от бизнеса.

— Явно работата е доста сериозна, щом си стигнал чак до Будапеща.

— Честно казано, дойдох заради шефа ти. Какво успя да изровиш?

— Нямам конкретна информация, но крои нещо и подозирам, че този път е наистина голямо.

— Защо мислиш така? — попита Хан.

— Първо, ухажва двама чеченци — отвърна Хърн. — На пръв поглед, в това няма нищо необичайно, при положение че сме подели важна кампания в Чечения. И въпреки това в посещението им имаше нещо странно, доста странно. Въпреки че и двамата се носеха по западняшки — мъжът беше без брада, жената — без шал около главата, — ги познах. Така де, поне него: Хасан Арсенов, лидерът на чеченските бунтовници.

— Продължавай — подкани го Хан, осъзнавайки, че получава повече информация, отколкото е платил.

— После, преди две вечери, ме прати на опера. Искал да хвърли стръв на доста тлъста риба — Ласло Молнар.

— Е, и какво му е странното? — не разбра Хан.

— Ами две неща — отвърна Хърн. — Първо, Спалко се намеси насред вечерта и пое нещата в свои ръце. Всъщност направо ми заповяда да си взема почивка на другия ден. И второ, Молнар изчезна.