Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— А вие познавате ли ме, Анака?

Тя направи крачка към него и на устните й се изписа сардонична усмивка.

— О, да, господин Борн, познавам ви отлично. Виждала съм достатъчно такива като вас, всеки си мисли, че е по-умен от предходния.

— Е, кой съм аз?

— Мислите, че няма да ви кажа ли? Знам точно кой сте, господин Борн. Вие сте котка с кълбо прежда. Единствената ви мисъл е да размотаете кълбото, независимо от цената. За вас всичко е игра — загадка, която трябва да бъде разрешена. Всичко останало е без значение. Загадката, която се стремите да разрешите, всъщност е ваша същностна характеристика. Без нея вие изобщо не бихте съществували.

— Грешите.

— Напротив, не греша. — Сардоничната усмивка разшири устните й. — Нали затова не разбирате как е възможно да обърна гръб на всичко това, защо не искам да работя с вас и да ви помогна да намерите убиеца. Защо да го правя? Да не би това да върне баща ми? Той е мъртъв, господин Борн. Той вече нито мисли, нито диша. Превърнал се в купчина останки, които времето ще довърши.

Тя се обърна и за втори път понечи да се отдалечи.

— Анака…

— Вървете си, господин Борн. Каквото и да ми кажете, не ме интересува.

Той се затича да я настигне.

— Как може да говорите така? Пет човека изгубиха живота си заради…

Тя го изгледа с поглед, в който се четеше безкрайно много тъга, и Борн разбра, че жената е на ръба да заплаче.

— Умолявах баща ми да не се забърква, но нали знаете, стари приятели, изкушението от агентурната работа — нямам представа защо точно. Предупреждавах го, че всичко ще завърши зле, но той просто се засмиваше, да, засмиваше се и казваше, че съм негова дъщеря и няма как да разбера тези неща. Е, това ме поставяше на мястото ми, нали така?

— Чуйте ме, Анака, издирват ме за двойно убийство, което не съм извършил. Двамата ми най-близки приятели бяха застреляни, а аз бях посочен за главния заподозрян. Разбирате ли…

— Господи, нима не чухте нито дума от това, което ви казах? През едното ухо влязло, през другото излязло.

— Не мога да се справя сам, Анака. Нуждая се от помощта ви. Няма към кого другиго да се обърна. Животът ми почти буквално е във вашите ръце. Моля ви, разкажете ми за доктор Шифър. Кажете ми каквото знаете и се кълна, че никога повече няма да ме видите.

Живееше на улица „Фо“, № 106–108 във Визиварош, хълмисто кварталче със стръмни стълби вместо улици, скътано между Цитаделата и Дунава. От панорамните й прозорци се виждаше „Бем Тер“. Именно на този площад през 1956, часове преди началото на бунта, се събрали хилядите с развени унгарски знамена, от които предварително били изрязали сърпа и чука, за да се отправят към Парламента.

Апартаментчето й беше малко и изглеждаше претъпкано, най-вече заради огромния роял, който буквално заемаше половината дневна. Библиотеката, покрила цялата стена от пода до тавана, беше натъпкана с книги, списания и журнали, посветени на историята и теорията на музиката, биографии на композитори, музиканти, диригенти.

— Свирите ли? — попита Борн.

— Да — отвърна кратко Анака.

Той седна на табуретката пред пианото и погледна нотите, подредени на поставката. Шопен, ноктюрно в си-бемол минор, № 1, оп. 9. Трябва да е доста добра, за да се справи с подобно нещо , рече си.

През панорамния прозорец в дневната се виждаше булевардът, както и сградите от другата страна. Тук-там светеше по някой прозорец, нощта огласяше лек джаз от петдесетте — Телониъс Мънк. Пролая куче, замлъкна. Сегиз-тогиз минаваше кола.

Анака светна и се запъти право към кухнята, сложи вода за чай. Отвори кухненски шкаф с цвят на лютиче и извади два комплекта чашки и чинийки, а докато чаят заври, донесе бутилка ракия и наля щедро в двете чаши.

Отвори хладилника.

— Нещо за ядене? Сирене, салам? — Все едно предлагаше на отколешен приятел.

— Не съм гладен.

— И аз не съм. — Въздъхна и затвори вратата. Сякаш решението й да го покани в дома си бе изтрило без следа предишното й поведение.

Повече не стана въпрос нито за Вадас, нито за безуспешните опити на Борн да догони убиеца му. Той нямаше нищо против.

Подаде му чашата с чай и алкохол и се преместиха в дневната, настаниха се на тежко канапе на достойна възраст.

— Баща ми работеше с професионален посредник на име Ласло Молнар — започна тя без предисловия. — Именно той засекрети вашия доктор Шифър.

— Засекрети ли? — попита Борн. — Не разбирам.

— Доктор Шифър беше отвлечен.

— От кого? — Напрежението в гласа му нарастваше.