Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Смръщил чело, продължи да оглежда района, за да е сигурен, доколкото е възможно, че мястото на срещата не е под наблюдението на врага.

Щом удари дванайсет, Борн се приближи към внушителната южна фасада на църквата, от която се издигаше осемдесетметровата готическа каменна кула с водоливниците й с фантастични фигури. На най-долното стъпало седеше жена. Висока, слаба и удивително красива. Уличните лампи огряваха рижата й коса. Зад нея над портата се виждаше релеф на Дева Мария от XIV в. Младата жена го попита как се казва.

— Алекс Конклин — отвърна той.

— Паспортът ви, моля — рече тя с обигран глас като на митнически служител.

Той й го подаде и проследи как оглежда документа с очи и го опипва с възглавничките на пръстите си. Имаше интересни ръце — елегантни, с дълги пръсти, силни, с подрязани нокти. Ръце на музикант. Беше на не повече от трийсет и пет.

— Как да съм сигурна, че сте Александър Конклин? — попита.

— Нима на света има нещо абсолютно сигурно? — отвърни той с въпрос. — Просто ми повярвайте.

Жената изпухтя.

— Как ви е малкото име?

— В паспорта ясно…

Тя го изгледа сурово.

— Имам предвид истинското ви име — онова, с което сте се родили.

— Алексей — отвърна Борн, спомнил си, че Конклин е руски емигрант.

Младата жена кимна. Лицето й беше като изваяно, със зелени унгарски очи, големи и дълбоки; имаше широки, щедри устни. От нея лъхаше прекомерна официалност и педантичност, но в същото време се усещаше и една чувствителност а ла fin de siècle , която по своята тайнствена природа намекваше загадъчно за един по-невинен век, в който премълчаното често означава повече от свободно изреченото. — Добре дошли в Будапеща, господин Конклин. Казвам се Анака Вадас. — Вдигна изящната си ръка и посочи. — Моля, последвайте ме.

Прекосиха площада пред църквата и завиха зад ъгъла. Уличката беше толкова тъмна, че Борн едва различи малката дървена врата със старовремски обков. Жената светна с фенерче. Оказа се доста силно. Извади от портмонето си старовремски ключ, пъхна го в ключалката, завъртя го първо в едната посока, после в другата. След миг вратата се отвори.

— Баща ми ви чака вътре — рече. Влязоха в просторната катедрала. На трептящата светлина на фенерчето Борн успя да види, че стените са украсени с цветни стенописи. Фреските изобразяваха живота на унгарски светци.

— През 1541 г. Буда е превзета от турските нашественици и през следващите сто и петдесет години църквата е била главната джамия на града — обясни тя, като насочи фенерчето към нужното изображение. — В духа на своите традиции турците унищожили великолепните фрески, като ги варосали. Днес всичко е реставрирано така, както е било през XIII век.

Борн мярна слаба светлина напред в далечината. Анака го въведе в северното крило, където имаше няколко по-малки параклиса. В най-близкия до централния олтар се намираха саркофазите на унгарския крал Бела III и съпругата му Анна, живели през X в. и положени в безупречно симетрични ложета. В някогашната крипта, в сенките край редица средновековни дърворезби, стоеше фигура.

Янош Вадас протегна ръка. В мига, в който Борн понечи да отвърне на поздрава, от мрака изплуваха трима здравеняци. Борн мигновено извади пистолета си. На лицето на Вадас се изписа усмивка.

— Погледнете ударника, господин Борн. Нима мислите, че бих ви дал изправен пистолет?

Борн забеляза, че Анака го държи на мушка.

— Алексей Конклин бе мой дългогодишен приятел, господин Борн. Пък и дори да не беше, снимката ви е във всички новини. — Имаше пресметливото лице на ловец, тъмни, надвиснали вежди, квадратна челюст и будни очи. На младини линията на косата му се бе събирала в изразен шпиц на челото, но сега човекът беше прехвърлил шейсетте и беше поолисял, така че над челото му лъщеше гол триъгълник. — Според мен вие сте убили Алексей и другия мъж, доктор Панов, ако не ме лъже паметта. Смъртта на Алексей е достатъчно основание да заповядам да ви убият незабавно — още тук и сега.

— За мен Алекс беше повече от приятел — беше мой наставник.

Вадас изглеждаше тъжен и примирен. Въздъхна.

— И се обърнахте срещу него, предполагам, защото и ние, както всички останали, искате да се доберете до онова, което е в главата на Феликс Шифър.

— Нямам представа за какво говорите.

— О, ама разбира се — иронично рече Вадас.

— Откъде си мислите, че знам истинското име на Алекс? Алексей и Мо Панов бяха приятели.

— Значи убийството им представлява акт на крайна лудост.