Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Директорът кимна.

— А Жак Робине е невредим — додаде Линдрос.

— Кой?

— Френският министър на културата, сър. Бил е приятел на Конклин и от време на време му е сътрудничил. Опасявахме се, че е следващата мишена на Борн.

Двамата потънаха в мълчание. Директорът, се отнесе в спомени. Може би си мислеше за Алекс Конклин, може би разсъждаваше над ролята на безпокойството и страха в съвременния живот и се чудеше на прозорливостта на д-р Хол. Беше се захванал с агентурна работа с лъжливата представа, че по този начин ще помогне за облекчаването на безпокойството и страха, с които явно се бе родил. Вместо това потапянето му в зоната на здрача доведе до точно обратното. Въпреки това и през ум не му беше минавало да напусне професията. Не можеше да си представи живота без нея. Контурите на съществото му се определяха от това кой е той и какво е направил в тайния свят, невидим за цивилните граждани.

— Ще ми позволите ли да ви обърна внимание, сър, че е доста късничко.

— Нищо ново не ми казваш, Мартин — въздъхна дирек торът.

— Мисля, че е време да се прибирате при Маделин — рече кротко Линдрос.

Директорът прокара ръка през лицето си. Изведнъж се почувства адски изморен.

— Мади е при сестра си във Финикс. Тази нощ съм сам у дома.

— Все едно, прибирайте се.

Линдрос се надигна и усети погледа на шефа си.

— Виж какво, Мартин, може да ти се струва, че тази работа с Борн е приключила, но всъщност не е така.

Линдрос вече държеше в ръка шлифера си. Спря се.

— Не ви разбирам, сър.

— Дори да е мъртъв, през последните часове от живота си той успя да ни направи на маймуни.

— Сър…

— Обществени демонстрации, каквито не можем да си позволим. В днешно време ни наблюдават под лупа, задават ни трудни въпроси, които, ако не съумеем да отклоним незабавно, водят до тежки последици. — Очите на директора блестяха. — Липсва ни един-единствен елемент, за да приключим с този епизод и да го пратим в чекмеджетата на историята.

— И кой е той, сър?

— Нужна ни е изкупителна жертва, Мартин — някой, върху когото да се изсипе цялата помия, а за нас да остане миризмата. — Погледна мрачно подчинения си. — Имаш ли някого предвид, Мартин?

Линдрос усети стомаха си да се стяга на тревожно кълбо.

— Хайде, Мартин — подкани го сурово директорът, — слушам те.

Линдрос продължаваше да го гледа безмълвно, сякаш не можеше да накара челюстта си да се раздвижи.

— Естествено, че имаш такъв човек, Мартин, знам го.

— Това ви харесва, нали?

При това обвинение директорът трепна вътрешно. Не за пръв път изпита огромно облекчение, че синовете му са далеч от тази работа, в която щеше да се наложи да бъде техен началник. Той стои най-отгоре на стълбицата — щеше да се погрижи всички да го разберат.

— Щом не искаш да го назовеш, ще те улесня: детектив Харис.

— Не можем да му причиним това — рязко каза Линдрос. Усети как гневът закипява в сърцето му като отворена бутилка с газирана напитка.

— Ние ли? Кой говори за нас, Мартин? Случаят си е твой. Мисля, че се разбрахме от самото начало. Сега ти си единственият, който ще определи виновниците.

— Но Харис не е сбъркал никъде.

Директорът повдигна вежда.

— Дълбоко се съмнявам, но дори така да е, кой го е грижа?

— Мен, сър.

— Чудесно, Мартин. В такъв случай значи трябва лично да поемеш вината за фиаското в Стария град и на „Уошингтън Съркъл“.

Линдрос сви устни.

— Това ли е алтернативата?

— Лично аз не виждам друга, а ти? Онази кучка е решила да ме направи на пух и прах, все едно как. Ако трябва да жертвам някого, предпочитам да е застаряващ инспектор от полицията на Вирджиния вместо собствения ми заместник. Ако се набодеш на собствената си шпага, Мартин, как смяташ, че ще се отрази на мен?

— Господи! — извика Линдрос, извън себе си от ярост. — Как сте успели да издържите в този змиярник толкова години?

Директорът стана и си взе шлифера.

— Защо си мислиш, че съм издържал?

Борн пристигна пред готическата каменна катедрала „Матяш“ в дванайсет без двайсет. Прекара следващите двайсет минути, като оглеждаше внимателно околността. Въздухът беше резлив и вледеняващ, небето — ясно. Но на хоризонта се надигаше фронт от гъсти облаци, замириса на дъжд. Сегиз-тогиз звук или мирис отключваха нещо в наранената му памет. Беше сигурен, че е идвал и друг път на това място, макар че не се сещаше нито кога, нито по каква работа. За пореден път, докато докосваше празнината на загубата и копнежа, Алекс и Мо завладяха мислите му толкова силно, сякаш във всеки един момент щяха да застанат до него.