Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Извинявай, Петер — каза, докато сядаше на масата.

Доктор Петер Сидо спокойно вдигна ръка.

— Не се притеснявай, Степан. Знам колко си зает.

— Не чак толкова, че да не успея да намеря доктор Шифър.

— И слава богу! — Сидо загреба лъжица бита сметана и я сложи в кафето си. Поклати глава. — Честно да ти кажа, Степан, не знам какво щях да правя без теб и връзките ти. Когато установих, че Феликс е изчезнал, едва не се побърках.

— Не се тревожи, Петер. С всеки изминал ден се приближаваме до него. Довери ми се.

— О, разбира се. — Сидо имаше обикновена и дори невзрачна външност. Среден на ръст и тегло, с мътни очи, увеличени от очила с метални рамки, и коса, която се стелеше около главата му без определена форма — явно лишена от грижите му. Носеше кафяво сако от туид на шарка рибена кост, пооръфано на маншетите, бяла риза и вратовръзка в кафяво и черно, излязла от мода преди най-малко десетина години. Приличаше на търговски или погребален агент — но не беше нито едното, нито другото. Под невзрачната външност се криеше забележителен ум.

— Въпросът ми е — продължи Спалко — дали имаш онова, което ми трябва.

Сидо очевидно очакваше този въпрос, защото моментално кимна.

— Всичко е синтезирано и готово. Само дай знак.

— Носиш ли го?

— Само мостра. Останалото е заключено на сигурно място в хладнината стая на клиниката. А за мострата не се тревожи — нося я в куфарче мое производство. Продуктът е изключително деликатен. До момента, в който влезе в употреба, трябва да се съхранява при минус трийсет и два градуса по Целзий. Куфарчето, което направих, има вътрешно охлаждане, което може да работи четирийсет и осем часа. — Наведе се под масата и извади метална кутия с размерите на две стандартни книги с меки корици. — Добре ли е на размери?

— Чудесно е, благодаря. — Спалко взе кутията. Беше неочаквано тежка, несъмнено заради хладилното устройство. — В стъкленицата, която исках ли е?

— Разбира се. — Сидо въздъхна. — Все още не разбирам напълно защо ти е нужен толкова силно смъртоносен патоген.

Спалко го изгледа. Докторът извади цигара и я запали. Спалко знаеше, че ако избърза с обяснението, ще развали ефекта, а при доктор Сидо ефектът бе от изключително значение. Макар да бе гениален в разработването на летливи патогени, по отношение на човешките качества добрият доктор имаше доста какво да учи. Не че се различаваше особено от повечето учени, чийто поглед не стигаше по-далече от носа им. В случая обаче наивността на Сидо пасваше идеално на нуждите на Спалко. Човекът си искаше приятеля и нищо друго нямаше значение за него. Поради тази причина едва ли би обърнал особено внимание на обясненията на Спалко. Просто трябваше да успокои съвестта му — нищо повече.

Най-накрая Спалко заговори.

— Както ти казах, обадиха ми се от един специализиран отдел за борба с тероризма, създаден със съвместните усилия на американци и англичани — отвърна след дългата пауза.

— Ще присъстват ли на конференцията следващата седмица?

— Разбира се — излъга Спалко. Такъв отдел изобщо не съществуваше — измисли си го. — Както и да е, та те са на крачка от разбиването на мощна мрежа от биотерористи, които използват смъртоносни летливи патогени и химически вещества — разбира се, ти си наясно с тези неща по-добре от всеки друг. Свързаха се с мен и постигнахме споразумение. Налага се да направят някои изпитания. Аз ще ти намеря доктор Шифър, в замяна на което ти ще осигуриш онова, от което се нуждае антитерористичната организация.

— Да, това го разбрах. Вече ми обясни… — гласът на Сидо заглъхна. Започна да си играе нервно с лъжичката, да потупва с нея салфетката, накрая Спалко не издържа и го помоли да престане.

— Извинявай — каза онзи и побутна очилата на носа си. — И все пак не мога да разбера какво ще правят с моя продукт. Знам, че спомена за някакви изпитания.

Спалко се наведе напред. Настъпи критичният момент. Трябваше да заблуди Сидо. Огледа се в двете посоки. Заговори почти шепнешком.

— Чуй ме много внимателно, Петер. Казах ти повече, отколкото би трябвало. Всичко това е строго секретно.

Сидо, също приведен напред, кимна.

— Всъщност опасявам се, че с това, което ти казах, вече наруших клетвата за конфиденциалност, която трябваше да подпиша.

— О, боже! — Сидо изглеждаше притеснен. — Изложих те на риск.

— Не се тревожи за това, Петер. Ще се оправя. Освен ако не споделиш с някого чутото, разбира се.

— О, не, не бих го направил — за нищо на света.