Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Така и не успя да разбере как точно го използва Уик. Едва в деня, когато избяга, разбра същинските мащаби на предателството на мисионера. Неговият благодетел и закрилник не се интересуваше от него, от Хан, а просто искаше да вкара поредната душа в Христовата вяра, да покаже на още един дивак светлината на Божията любов.

В този момент мобилният му телефон иззвъня и Хан се върна обратно в безрадостното си настояще. Погледна екрана да види кой го търси, извини се и се отдалечи от служителя на Ке д’Орсе, с когото разговаряше, за да потъне сред анонимната тълпа в чакалнята на летището.

— Каква изненада — каза в слушалката.

— Къде си? — Гласът на Степан Спалко прозвуча грубо, сякаш имаше прекалено много грижи на главата.

— На летище „Орли“. Току-що научих от френското разузнаване, че Дейвид Уеб е мъртъв.

— Нима.

— Блъснал се е с мотор в насрещен камион. Челен удар. — Хан замълча в очакване на реакция. — Трябва да отбележа, че не звучиш особено доволен. Нали това искаше?

— Рано е да се радваш на смъртта на Дейвид Уеб, Хан — сухо отвърна Спалко. — Имам човек на рецепцията на грандхотел „Данубиус“, който ми съобщи, че Александър Конклин току-що се е настанил.

Хан остана като гръмнат, коленете му поддадоха, мина встрани, за да се подпре на една стена.

— Уеб?

— Едва ли е духът на Алекс Конклин!

За свое огорчение установи, че го облива студена пот.

— Но откъде си сигурен, че е той?

— Моят човек ми го описа. Видях снимката, която се разпространява в ефира.

Хан стисна зъби. Знаеше, че този разговор по всяка вероятност ще свърши зле, но не можеше да не продължи напред.

— Значи си знаел, че Дейвид Уеб и Джейсън Борн са едно и също лице. Защо не ми каза?

— Не виждах причина да го правя — безстрастно отвърна Спалко. — Поиска да получиш данни за Уеб и аз ти ги дадох. Нямам навика да чета мислите на хората. Но приветствам инициативността ти.

Хан почувства внезапен прилив на омраза, който го разтърси до дън душа. Успя да запази гласа си спокоен.

— Сега, след като Борн е успял да се добере до Будапеща, колко време мислиш, че ще му отнеме, за да стигне до теб?

— Вече се погрижих да взема нужните мерки, за да предотвратя подобно нещо — отвърна Спалко. — Но си мисля, че нямаше да ми се наложи да си създавам толкова главоболия, ако беше убил копелето, когато имаше тази възможност.

Хан, изгубил доверието на човека, който веднъж вече го бе излъгал — не само това, който го бе използвал като своя маша, — усети нов прилив на гняв. Спалко искаше от него да убие Борн. Защо? Ще намери отговора на този въпрос, преди да осъществи своя акт на отмъщение. Този път изгуби ледения си самоконтрол и в гласа му прозвучаха красноречиви ядни нотки.

— Не се притеснявай, ще унищожа Борн. Но ще стане така, както аз пожелая, и тогава, когато аз избера.

„Хуманистас“ държеше три хангара на летище „Ферихеги“. В един от тях, опрял ремарке в чартърен самолет, върху чийто корпус бе изобразено логото на компанията — разтворена длан, която държи зелен кръст, — беше спрял закрит камион. Мъже в униформи товареха в самолета последните сандъци с оръжие, а Хасан Арсенов проверяваше митническата декларация. Щом чеченецът се отдалечи, за да каже нещо на един от товарачите, Спалко се обърна към Зина.

— След броени часове заминавам за Крит — каза той заговорнически. — Искам да дойдеш с мен.

Тя зяпна от изненада.

— Трябва да се върна с Хасан в Чечения, за да подготвим последните подробности около предстоящата мисия.

Очите на Спалко не се отделяха от нейните.

— Във финалния етап Хасан няма нужда от теб. Всъщност, доколкото мога да преценя, би се чувствал по-добре без… да има кой да го разсейва.

Зина не можеше да откъсне поглед от неговия, устните й се разтвориха.

— Искам да сме наясно, Зина — довърши Спалко, видял, че Арсенов се връща. — Това не е заповед. Решението зависи изцяло от теб.

Въпреки напрегнатия момент говореше бавно и отчетливо, обмисляйки всяка дума. Предлагаше й възможност. Каква точно, тя нямаше представа. Но й беше ясно, че е настъпил обратен момент в живота й. Каквото и да е нейното решение, ще е окончателно — пролича по начина, по който той направи предложението си. Може би наистина зависеше от нея, но Зина знаеше, че ако му откаже сега, животът й ще се промени в един или друг аспект. Истината обаче беше, че не желаеше да му отказва.

— Винаги съм искала да отида в Крит — прошепна миг преди Арсенов да се върне.