Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

С мъка дойде на себе си. Телефонът продължаваше да звъни, в първия момент той си каза, че няма да вдига. Все пак грабна слушалката.

— Обажда се Янош Вадас — чу се дрезгав шепот. — Църквата „Матяш“. В полунощ — не закъснявай.

Преди Борн да е успял да каже каквото и да било, линията прекъсна.

Когато Хан научи за смъртта на Джейсън Борн, сякаш целият му свят се срина, сякаш оголените му нерви бяха безмилостно остъргани от въздуха навън. Опря опакото на ръката си в челото, убеден, че е вдигнал температура.

Намираше се на летище „Орли“, разговаряше със служители от френското разузнаване. Оказа се, че да измъкнеш информация от тях е толкова лесно — чак звучи нелепо. Представи се за репортер на „Льо Монд“. Сдоби се с нужните акредитиви чрез своя връзка в Париж — на баснословна цена. Не че имаше някакво значение — разполагаше с повече пари, отколкото би могъл да похарчи, — но чакането го изнерви. Минутите прерастваха в часове, следобедът преля във вечер и Хан в един миг осъзна, че прословутото му търпение е на път да се изчерпи. От мига, в който видя Дейвид Уеб — Джейсън Борн, времето бе придобило друг смисъл, миналото се превърна в настояще. Стисна юмруци, слепоочията му пулсираха гневно, запита се колко пъти, откакто срещна Борн, се бе чувствал на ръба на умопомрачението. Най-ужасният момент беше, когато седяха на онази пейка в стария квартал на Вашингтон — Александрия, и Борн разговаряше с Хан така, сякаш помежду им няма нищо общо, сякаш миналото беше изгубило всякакъв смисъл и се беше случило в нечий друг живот, принадлежал на човек, чието съществуване Хан си е въобразявал. Нереалността на този момент, за който той бленуваше от години, за който се молеше от години, го съкруши. Все едно някой издърпа оголените краища на нервите му и ги натърка с шкурка. Емоциите, за чието овладяване и преодоляване беше полагал неистови усилия през последните години, изригнаха, изплуваха на повърхността, задавиха го. А сега и тази новина, която се стовари отгоре му като гръм от ясно небе. Почувства, че празнината, която от дълго време се опитваше да запълни, зейва още по-страшна и дълбока, заплашва да го погълне целия. Не го сдържаше на едно място — нито миг повече не можеше да остане там.

Уж разговаря с пресаташето на Ке д’Орсе и си води записки, а мисълта му е далеч в джунглите на Виетнам, в къщата от бамбук и дърво на мисионера Ричард Уик — високият слабоват мъж с мрачен вид, който го измъкна от пустошта, след като Хан уби виетнамския контрабандист на оръжие и избяга от плен. Въпреки всичко мисионерът имаше леко сърце и в кафявите му очи се долавяше топло съчувствие. Вярно, че положи неимоверни усилия да вкара Хан в Христовата вяра, но понякога, по време на задушевна вечеря и в кротките мигове след това, беше добър и внимателен и в крайна сметка успя да спечели доверието на Хан.

Дотолкова, че една вечер Хан реши да му разкаже за миналото си, да разкрие пред него наранената си душа, с надеждата да намери лек за нея. Отчаяно се нуждаеше от лечение, искаше му се да се освободи от отровата, която прояждаше душата му все по-надълбоко. Искаше да сподели с някого яростта си от това, че е бил изоставен, да се освободи от нея, защото едва наскоро бе започнал да разбира, че се е превърнал в затворник на собствените си чувства.

Копнееше да излее душата си пред Уик, да опише с думи бурните чувства, разтърсващи цялото му същество. Но така и не му се удаде случай. Уик беше безкрайно зает с опитите си да разпространява Божието Слово из този „затънтен и забравен от Бога край“. Поради тази причина организираше групи за изучаване на Библията, в които по принуда беше включен и Хан. Всъщност едно от любимите забавления на Уик беше да вдигне Хан пред класа и да го кара да рецитира откъси от Библията, сякаш Хан бе някакъв налудничав гений, който си изкарва прехраната по карнавали и събори, като демонстрира необичайните си умения.

Хан мразеше тези моменти, чувстваше се унизен. Всъщност странното е, че колкото повече се гордееше Уик с него, толкова по-ужасно употребен се чувстваше. Докато един ден мисионерът не доведе друг младеж. Но тъй като новото момче беше бяло — останал сирак след смъртта на двойка мисионери, познати на Уик, — то получи цялото внимание и любов, на които се бе надявал Хан и които сега разбра, че никога няма да има. Въпреки това унизителните рецитации продължиха, докато другото момче седеше и наблюдаваше мълчаливо, неизпитало унижението, на което беше подложен Хан.