Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Престани! — задъхано извика Молнар. — Моля те, стига!

— Не мога да спра, Ласло. Вече би трябвало да си разбрал — не мога да го направя. Наясно си с цялата ситуация. — Сякаш в потвърждение на думите си, Спалко отново натисна с инструмента. — Само ти можеш да ме накараш да спра!

На лицето на Молнар се изписа пълно объркване, огледа се с безумен поглед, като че едва сега осъзнал какво се случва с него. Спалко видя промяната и разбра — беше виждал това изражение към края на всеки успешен разпит: обектът не пристъпва към изповедалнята плавно, а удържа фронта, докато може, докато съзнанието откаже да търпи повече. В един момент, сякаш опънат ластик, достига максимума на разтягане и се свива. Така се ражда нова реалност, изкусно съградена от провеждащия разпита.

— Не…

— Кажи ми — избълбука Спалко с меден гласец, ръката му, обута в гумена ръкавица, започна да гали жертвата по челото. — Отговори на въпроса ми и приключваме. Ще се събудиш от ужасен кошмар.

— Обещаваш ли? — погледна го Молнар.

— Довери ми се. Аз съм ти приятел, Ласло. Искам същото, което искаш и ти — да не страдаш повече.

Молнар вече плачеше с глас, очите му се препълниха със сълзи, които потекоха по бузите му и закапаха мътни и червени. Зарида така, както не му се беше случвало от детските години.

Усетил, че стоят на ръба, Спалко не каза нищо. Именно сега ще се разбере дали ще получи всичко или нищо: Молнар или ще прекрачи в територията, накъдето го насочва Спалко, или ще избере да се удави в собствената си болка.

Тялото на Молнар се тресеше от силните емоции, отключени по време на разпита. Отметна глава назад. Лицето му беше пепелявосиво и напълно изтощено. Очите, в които блестяха сълзи, сякаш бяха потънали още по-дълбоко в орбитите. Нямаше и следа от онзи розовобузест, щастливо почерпен жизнерадостен почитател на операта, когото хората на Спалко измъкнаха от „Ъндърграунд“. Беше друг човек. Безвъзвратно променен.

— Прости ми, Господи! — прошепна той с дрезгав глас. — Доктор Шифър е в Крит. — Последва адрес.

— Браво, моето момче — меко каза Спалко.

Ето че и последната плочка от пъзела си дойде на мястото. Тази нощ той и хората му ще отидат да намерят доктор Шифър и ще получат от него и последните данни, необходими им, за да осъществят нападението над хотел „Ошкюхлид“.

Спалко захвърли инструмента и Молнар изрева като ранено животно. Кървясалите му очи се обърнаха в орбитите. Едва се сдържаше да не заридае пак.

Бавно, внимателно Спалко допря чашата е кафе до устните на Молнар и проследи безстрастно как онзи изпива до дъно горещата сладка течност.

— Най-сетне — избавление.

Дали го каза на себе си или на Молнар — не можеше да се каже.

Нощем Парламентът приличаше на величествен унгарски щит срещу някогашните нашественически орди. За обикновения турист, очарован от мащабите и красотата на сградата, тя изглеждаше солидна, вечна, непревземаема. Но в очите на Джейсън Борн, току-що пристигнал в Будапеща след бурните събития, преживени във Вашингтон и Париж, тя беше като част от приказен град, нарисуван в детска книжка, изделие от неземно бял камък и блед бакър, което всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на тъмнината.

Таксито го остави пред осветения търговски център „Мамут“ на площад „Москва“. Беше в доста мрачно настроение. Трябваше да си купи нови дрехи. Влезе в страната под името Пиер Монтефор, френски военен куриер, поради което на митницата почти не го проверяваха. Но преди да се появи в хотела като Алекс Конклин, трябваше да смени униформата, която му даде Жак.

Купи си рипсен панталон, памучна риза „Сий Айланд“ и черно поло, добави островърхи черни чепици и черно кожено яке. Обиколи магазините, сля се с тълпата от купувачи, постепенно попи енергията на мястото — за пръв път от дни имаше възможност да се разхожда свободно сред хората. Осъзна, че внезапното проясняване на настроението му се дължи на факта, че е разплел загадката с Хан. Той, разбира се, не е Джошуа — просто е добър актьор. Някой — може би Хан, може би човек, за когото Хан работи — иска да се добере до Борн, да го извади от равновесие толкова грубо, че да разруши концентрацията му и да го отдалечи от мислите за убийствата на Алекс Конклин и Мо Панов. След като не са способни да убият Борн, поне да го пратят за зелен хайвер да търси несъществуващия си син. Как е разбрал Хан или човекът, който го е наел, за Джошуа — това беше друг въпрос, чийто отговор предстоеше да бъде намерен. Въпреки това сега, когато сведе първоначалния шок до рационален проблем, извънредно логичната му мисъл успя да разграфи ситуацията на сектори и да си състави план за нападение.