Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

На стола седеше Ласло Молнар, ръцете и краката му бяха оковани в стоманени белезници. Беше гол, както майка го е родила. Лицето и тялото му бяха надрани, насинени и подпухнали, очите му се губеха в черни кръгове от болка и отчаяние.

Спалко влезе в стаята с отривистата, самоуверена крачка на лекар.

— Скъпи ми Ласло, трябва да призная, че изглеждаш скапан. — Застана достатъчно близо, за да забележи как ноздрите на Молнар потрепнаха, раздразнени от аромата на кафе. — Но това е нормално, нали така? Все пак прекара доста тежка нощ. Нощ, за каквато изобщо не ти е минавало през ума, докато се приготвяше за операта по-рано вечерта, прав ли съм? Но не се тревожи, тепърва те очакват още доста силни емоции. — Остави чашата си до лакътя на Молнар и взе един инструмент. — Да, струва ми се, че този ще свърши работа.

— Какво… какво ще правите? — попита Молнар с треперлив, немощен гласец.

— Къде е доктор Шифър? — попита Спалко, все едно се интересува какво ще бъде времето.

Главата на Молнар се замята насам-натам, устните му се прилепиха плътно, сякаш искаше да е сигурен, че от устата му няма да излезе нито дума.

Спалко пробва острието на инструмента си.

— Честно да ти кажа, не разбирам защо се колебаеш, Ласло. Оръжието е у мен, въпреки че доктор Шифър е в неизвестност…

— Измъкнаха ти го изпод носа — промълви Молнар.

Спалко се усмихна и допря инструмента до тялото на жертвата си, почти веднага след това се чу вик.

Спалко се отдръпна, взе си чашата и отпи.

— Както вероятно си разбрал, стаята е напълно шумоизолирана. Никой не може да те чуе — няма кой да те спаси. Вадас — най-малко от всички. Той дори не знае, че си изчезнал. — Взе друг инструмент и го завъртя в тялото на Молнар. — Така че, както виждаш, надежда няма — освен ако не ми кажеш онова, което ме интересува. Може и да не ти се вярва, Ласло, но в момента аз съм единственият ти приятел. — Повдигна брадичката на Молнар и го целуна по окървавеното чело. — Аз съм единственият, който те обича искрено.

Молнар затвори очи и пак разтърси глава.

Спалко го погледна право в очите.

— Не искам да ти причинявам болка, Ласло. Вярваш ми, нали? — Гласът, за разлика от действията му, беше почти нежен. — Но упорството ти ме тревожи. — Продължи с изтезанията. — Питам се дали си даваш ясна сметка за обстоятелствата, в които се намираш. Болката, която изпитваш в момента, е заради Вадас. Именно той те постави в това затруднено положение. Е, и Конклин, разбира се, но той е мъртъв.

Молнар нададе нечовешки вик. На мястото на зъбите му, изтръгнати бавно и мъчително, зееха черни дупки.

— Искам да те уверя, че това, което правя, не ми доставя ни най-малко удоволствие — изрече Спалко бавно и съсредоточено. За него беше важно Молнар да разбира какво му говори, въпреки адската болка, която му причиняваше.

— Аз съм просто инструментът на твоя инат. Не разбираш ли, че не ти, а Вадас трябваше да плати тази цена?

Спалко спря за миг. Ръкавиците му бяха плувнали в кръв, беше се задъхал така, сякаш е изкачил тичешком три етажа. Въпреки несравнимото удоволствие, което доставяше разпитът, работата никак не беше лека. Молнар започна да скимти.

— Защо го правиш, Ласло? Молиш се на Господ, който не съществува и следователно не може нито да те защити, нито да ти помогне. Както казват руснаците, помогни си сам, та да ти помогне и Бог. — Спалко му се усмихна с топлотата на човек, притекъл се на помощ на свой боен другар. — А руснаците ги разбират тия неща, какво ще кажеш? Тяхната история е написана с кръв. Първо царете, после апаратчиците, сякаш партията е нещо по-добро от династията от деспоти! Нека ти кажа едно, Ласло — руснаците може да не знаят как се прави политика, но що се отнася до религията, са много навътре. Религията, всяка религия, е измама. Голямата заблуда на слабохарактерните, страхливите, безропотните, които нямат силата да застанат начело, а предпочитат да бъдат водени. Нищо, че това винаги завършва със собствената им смърт. — Спалко поклати глава тъжно, авторитетно. — Не, Ласло, единствената реално съществуваща сила на света е властта. Властта и парите. Само те имат значение — нищо друго.

Молнар успя да поотдъхне, докато Спалко редеше монолога си с онзи тон на другарство и съпричастност, който имаше за цел да предразположи жертвата към палача. Но изтезанията продължиха и нещастникът изблещи очи от ужас.

— Само ти можеш да си помогнеш, Ласло. Отговори ми на въпроса. Кажи ми — къде Вадас скри Шифър.