Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Познаваше отлично баща му. Бяха изкарали заедно три години в Русия и Източна Европа, докато Линдрос-старши не загина при атентат с кола бомба. Тогава Мартин беше на двайсет и понесе тежко смъртта на баща си. На погребението, докато наблюдаваше бледото сипаничаво лице на младежа, взе решението да го вербува в същата мрежа, на която баща му бе служил толкова самоотвержено.

Това беше лесноосъществимо — младежът имаше своята ахилесова пета. Директорът реши да действа, воден от непогрешимия си инстинкт. А той подсказа, че младежът ще търси начин да отмъсти за смъртта на баща си. Директорът се погрижи след завършването на Йейл Линдрос да замине за Джорджтаун. Това беше важно поради две причини: първо, така Мартин щеше да му е физически подръка; и, второ, можеше да е спокоен, че младежът е изкарал нужната подготовка, която ще му даде възможност да се изкачи нагоре в йерархията на ЦРУ. Директорът лично се погрижи Мартин Линдрос да започне работа в Агенцията и проследи отблизо всяка фаза от развитието му. И тъй като искаше да го обвърже със себе си за вечни времена, най-накрая му даде онова, което младежът толкова копнееше да научи — името и адреса на терориста, отговорен за бомбения атентат.

Мартин Линдрос изпълни инструкциите на директора до последната подробност и ръката му не трепна, когато опря дулото в челото на виновника. Дали онзи наистина беше човекът, отговорен за поставянето на бомбата, това дори директорът не можеше да каже. Но какво от това? Така или иначе, онзи беше терорист и в живота си беше направил не една и две бомби. Беше мъртъв — един терорист по-малко, — а Линдрос щеше да спи спокойно, доволен, че е отмъстил за убийството на баща си.

— Видя ли сега как ни прецака Борн? — ядосваше се Линдрос. — Видял е хората ти и се е обадил на вашингтонската полиция. Знаел е, че нямаш право да действаш в този район, освен ако не си в комбина с Агенцията.

— За жалост е точно така, както казваш — поклати глава детектив Харис от полицията на Вирджиния и пресуши чашата си с долнокачествено уиски. Дано сега, щом жабарите са го засекли, имат повече късмет от нас и приключат с него.

— Скапани жабари — мрачно провлачи Линдрос.

— Е, все от време на време вършат и нещо полезно, нали?

Двамата седяха във „Фроги Ботъм Лаундж“ на „Пенсилвания Авеню“. По това време на деня барът беше пълен със студенти от университета „Джордж Вашингтон“. Вече повече от час Линдрос гледаше голи пъпове, надупчени с халки, и стегнати бедра, с мъка нахлузени в мини-жупи. Повечето от присъстващите бяха поне с двайсетина години по-млади от него. В живота на човек идва момент, каза си той, когато се поглежда в огледалото и вижда, че младостта му е отминала. Никое от тези момичета не би се обърнало да го погледне. Изобщо не го забелязваха.

— Защо човек не може да остане вечно млад? — попита на глас.

Харис се засмя и викна по още едно.

— Смешно ли ти се вижда?

Бяха преминали през етапа, в който си крещяха като обезумели, после през ледената тишина, евтините номерца и язвителните забележки. Накрая си казаха майната му на всичко и отидоха да се отрежат!

— Аха, адски е смешно — каза Харис и освободи пред двамата място за новите чаши. — Я се погледни, седиш тука, заглеждаш се по мацките и си мислиш, че животът ти е свършил. Не е работата в мацките, Мартин, макар че да ти призная, никога не съм пропускал възможност да забия гадже.

— Окей, умнико — в какво е работата тогава?

— Загубихме — ето в това е. Вързахме се на играта на Джейсън Борн и той ни би с шест на нула от неделя насам. Не че нямаше причина да се амбицира.

Линдрос се поизправи, което предизвика кратък пристъп на световъртеж. Опря ръка в слепоочието си.

— Какво означава това, по дяволите?

Харис имаше навика да се жабурка с уискито, все едно е освежител за уста. Преглътна и се чу леко щракване.

— Според мен Борн не е убил Конклин и Панов.

— За бога, Хари, да не почваме пак — изсумтя Линдрос.

— Готов съм да го повтарям, докато ми размажеш физиономията. Само не мога да разбера защо не искаш да ме чуеш?

— Добре, де, добре — вдигна глава Линдрос — Кажи ми защо смяташ, че Борн е невинен?

— Какъв е смисълът да ти казвам?

— Ами питам те — не може ли?

Харис се позамисли. Сви рамене, извади си портфейла, измъкна от него бележка и я разгъна на масата.

— Заради ей този фиш за неправилно паркиране.

Линдрос взе листчето и го заразглежда.

— Фиш, издаден на името на някой си доктор Феликс Шифър. — Поклати неразбиращо глава.