Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Мярна табела за изход към А1 и веднага разбра, че куриерът се е насочил натам. Качи ли се на магистралата, няма шанс да го хване. Прехапала съсредоточено долната си устна, изцеди и последната капка сила, на която бе способно пежото, и скъси още малко дистанцията. Воксанът вече беше само на две коли пред нея. Изнесе се вдясно, изпревари първата, направи знак на тази пред нея да намали, шофьорът се стресна както от агресивното й каране, така и от мигащите светлини на пежото.

Берар не бе свикнала да пропуска предоставена й възможност. Приближаваха изхода за магистралата — сега или никога. Качи пежото на тротоара с идеята да изненада Борн отстрани, така че, ако иска да я види, да му се наложи да отлепи поглед от пътя. Знаеше, че при тази скорост той не може да си го позволи. Свали прозореца си, натисна газта до дупка и колата скочи напред в дъжда.

— Отбийте встрани! — изкрещя. — Аз съм агент на френското разузнаване! Спрете или не отговарям за действията си!

Куриерът не й обърна никакво внимание. Тя извади пистолета си и го насочи към главата му. Ръката й, сключена в лакътя, не трепваше. Проследи го в мерника и се прицели в предната част на мотора. Дръпна спусъка.

В същия миг воксанът сви рязко вляво, мина в съседната лента, като се размина на сантиметри от приближаващата отзад кола, прескочи ниската бетонна преграда между платната и се вряза в насрещното движение.

— Господи! — възкликна тя. — Отива към ускорителната лента!

Забави скоростта и видя как моторът лети между колите, слизащи от А1. Свистене на гуми, клаксони, ужасени шофьори, които ругаеха гневно и размахваха юмруци. Всичко това се регистрираше само в една част на съзнанието й. Другата част беше съсредоточена върху връхлитащите я отзад коли и върху усилията й да прескочи преградата. Успя, пресече шосето и навлезе в ускорителната лента.

В следващия миг нямаше друг избор, освен да спре — посрещна я плътна стена от автомобили. Изскочи навън в дъжда и видя как воксанът криволичи между колите в насрещното движение. Борн очевидно беше изключителен шофьор, но колко още ще издържи на тези смъртоносни каскади?

Моторът се изгуби зад сребристия тумбест силует на цистерна. Берар притаи дъх, забелязала в съседното платно да приближава огромен тежкотоварен камион. Чу се оглушителен писък на спирачки, после воксанът се вряза челно в решетката на чудовището и избухна в мощен облак от петролни пламъци.

Джейсън Борн видя пред себе си — както обичаше да казва — пръста на съдбата. Летеше между двете ленти в насрещното платно. От дясната му страна имаше цистерна, отляво приближаваше огромен тежкотоварен камион. Взе решението мигновено — нямаше време за обмисляне. Съсредоточи цялото си същество върху оползотворяването на предоставената му от съдбата възможност.

Разтвори крака и за момент единствената му връзка с мотора се оказа лявата ръка, опряна в седалката. Насочи мотора към гигантския камион, който приближаваше в лявата лента, после отлепи ръка от седалката. С другата си ръка се протегна, докато пръстите му напипаха една от стъпенките на извитата метална стълба, опасваща тумбестото туловище на цистерната. Моторът излетя изпод краката му. Степенката, хлъзгава от дъжда, едва не се изплъзна от хватката му, вятърът за малко да го отнесе като вейка. Очите му се насълзиха от болката, разкъсваща същото рамо, което бе натоварил и при висенето от самолета. Успя да се хване и с другата ръка и стисна здраво лоста. Премести тежестта си към стълбата и се долепи плътно до цистерната. Воксанът се вряза челно в решетката на радиатора на другия камион.

Цистерната подскочи, амортисьорите й се заклатиха, изненадани от мощната ударна вълна. Но така или иначе, продължи напред към летище „Орли“, приближавайки Борн към свободата.

Много бяха причините за бързото и стремително изкачване на Мартин Линдрос по хлъзгавия йерархичен склон в Агенцията, увенчано с назначаването му за заместник-директор на трийсет и осем годишна възраст. Беше умен, беше учил, където трябва и умееше да си пази главата дори в най-критични ситуации. Нещо повече, почти феноменалната му памет му помагаше да се справя гладко и безпроблемно с административното управление на Агенцията. Всички тези качества несъмнено бяха важни, всъщност дори задължителни за успешен ръководител на неговото ниво. Директорът обаче го избра за свой заместник поради още една много важна причина: Линдрос беше сирак.